Дневникът на пирата

— Като си помисля, че черепът с кръстосаните кости и неговото ужасно знаме още се развяват гордо над острова — казах аз мрачно. Капитан Хадфийлд тихо се изкиска, което никак не съответстваше на настроението ми.

— Радвам се, че имаха неблагоразумието да развеят знамената си — рече той. — Току-що получих съобщение от Дългия Джон, че вижда развяващото се пиратско знаме, и пита да го простреля ли. Твърди, че артилеристите му могат да запратят гюлле на не по-малко от трийсет ярда около него.

— Тогава кажи му да започва — възкликнах аз. — Трябва да приключим тази работа, преди да се мръкне.

Дългия Джон явно бе уговорил някаква система за сигнализиране с един наблюдател на брега, защото дълго преди да стане възможно разпорежданията ми да му бъдат предадени устно, първото оръдие прати с грохот страховитото си послание и едно гюлле прелетя над пиратското укрепление и падна зад него. Последва го второ гюлле, този път по-близо до целта, но все още не пряко попадение. Когато бухна третото гюлле, не можахме да се сдържим и завикахме гръмогласно „ура“, защото то попадна право във външната отбранителна линия на укреплението и направи огромен пробив в нея.

— Още няколко такива — провикна се капитан Хадфийлд ликуващо, — и ще можем да нападнем отново.

— Поискахте ли подкрепления от „Ловец“? — запитах аз. — Добре. Тогава трябва да се разгърнем отново, за да обкръжим тази поляна, иначе Даго ще се опита да се измъкне. Решил съм, преди да се мръкне, да го имам мъртъв или в плен, дори ако трябва сам да атакувам укреплението.

— Ти не си в такова добро състояние, че да говориш за атака — възрази капитанът, но въпреки това аз настоях да стана на крака и макар че няколко минути главата ми се маеше и страшно ми се искаше да легна отново, скоро виенето на свят премина и аз пак се чувствувах силен и готов да доведа докрай разплатата си с Даго и неговите хора.

Четири от последвалите пет гюллета, изстреляни от кораба, паднаха достатъчно близо до укреплението, за да се смятат за преки попадения. След като по този начин установи разстоянието до целта, помощникът задейства всички оръдия, които имаше на кораба, и островът се затресе от канонадата. Пиратите сигурно нямаше да могат да устоят дълго на такава силна бомбардировка и аз тръгнах от човек на човек около поляната, за да предупредя всеки да вдигне тревога веднага, щом забележи, че пиратите се опитват да се измъкнат от укреплението. В случай на тревога всеки войник, намиращ се по-далеч от мястото, откъдето пиратите се измъкват, трябваше да пробяга през поляната и да нападне главорезите в тил.

Най-после очакваният пробив настъпи и по рядка щастлива случайност аз се намирах точно срещу мястото, откъдето се втурнаха пиратите. Свирката ми изпищя пронизително и от всички страни заприиждаха войници. В сравнение със сутринта положението се промени коренно. Сега пиратите бяха принудени да се движат през откритото пространство, докато ние ги обстрелвахме под прикритие. Когато се приближиха бежешком, аз с радост забелязах как нашите хора ги обграждат от двете страни и откъм тила, като същевременно внимаваха да не бъдат толкова близо до тях, че да не можем да косим отчаяните пирати с мускетна стрелба.

Даго тичаше най-напред и неволно почувствувах съжаление към този човек. Когато за пръв път се бях срещнал с него преди няколко седмици, той беше на върха на могъществото си. Някога адмирал на флота, макар и разбойническа, сега той бе загубил дори собствения си кораб и отчаяно се мъчеше да спаси живота си. Нямах сили да го застрелям и предадох заповед на другите също да го пощадят. Ако Даго трябваше та умре, исках това да стане в честен ръкопашен бой между нас двамата.

Половината от останалите пирати бяха повалени от стрелбата ни. Изскочилите от укреплението на хълма бяха петнайсетина души (другите намерихме загинали от силната бомбардировка на корабите) и само седмина, между които и Даго, стигнаха до края на поляната. Ние незабавно ги заобиколихме с обърнати мускети и завързахме ожесточен бой с тях, размахвайки сабите си.

— Предайте се! — извиках силно, тъй като бях отвратен от пролятата кръв и желаех силно да предотвратя по-нататъшно избиване. Даго се изсмя презрително и ми отговори с крясък точно в момента, когато съсичаше човека, който бе излязъл насреща му:

— Да се предадем, за да бъдем оковани и обесени? По-добре сабя или пистолетен куршум!

И така страшната игра трябваше да бъде изиграна докрай, защото хората на Даго отлично знаеха, че да се предадат, означаваше за тях позорна смърт на бесилката.