Дневникът на пирата

Когато най-после това развлечение омръзнало на екипажа на Даго, полуудавените хора били доведени пред адмирала и разпитани строго за всичко, което се случило, след като Едноокия завладял „Нападател“ Очевидно две неща поглъщали вниманието на Даго: първо, той желаел да си възвърне съкровището; второ, искал да си отмъсти на капитан Грим. Трудно би могло да се каже коя подбуда е била по-силна у него.

За щастие на нас, изоставените на остров Череп, Даго вече бил уредил среща на корабите, които трябвало да тръгнат под негово командуване срещу Санта Галма, и дори жаждата за лично отмъщение, нито пък намерението му да си възвърне богатството не могли да го накарат да пропусне тази среща. Навярно и той като хората от „Нападател“ е мислел, че всички сме мъртви, макар че метежниците, които ни бяха оставили на остров Череп, не осведомили Даго какво са направили с нас. Така или иначе Даго отложил заминаването за остров Череп за след срещата и когато най-после пристигнал там, ние бяхме отплавали, както научихте, с кораба на лудия капитан.

— А какво стана с Черния Джим и Бабаита? — попитах аз пленника, който ни бе разказал всичко това. — Не ги видях при нападението срещу Санта Галма.

— О, Даго нареди да ги обесят на мачтата, пред очите на цялата му флота — бе отговорът, — като предупреждение към другите, за да не посмеят да се разбунтуват срещу своите капитани. Фактът, че самият Даго искаше да убие Едноокия, не даваше право на хората на Едноокия да го убият, нито пък да го изоставят на пуст остров.

Сурово правосъдие, помислих си аз, и все пак в него имаше голяма справедливост. Командуваните от Даго хора знаеха кажи-речи само едно да се подчиняват на оня, от когото се страхуват. Със суровата си разправа с бунтовниците Даго може би бе накарал всекиго, който ненавиждаше властта му, добре да мисли, преди да рискува с опит да го свали.

Едва пиратът успя да отговори на последния от въпросите ни, един от моряците се втурна в каютата много развълнуван.

— Наблюдателят съобщава, че някой сигнализира от брега — извика той.

Изскочихме бързо на палубата и като погледнахме към брега, съзряхме някаква фигура, която махаше с ръце оттам.

— Но той носи английска военна униформа — възкликна капитан Хадфийлд. — Аха, познах го! Това е войникът Винсънт. Оставихме го на брега, тъй като не умее да плува.

— Може би знае къде са се приютили Даго и хората му — казах аз. Тогава една лодка загреба с пълна скорост към брега и войникът бе докаран обратно при нас.

Когато се качи на борда, той отдаде чест на капитан Хадфийлд и без да чака въпроси, заговори възбудено.

— Те минаха точно под дървото ми, сър, ала не ме забелязаха. Изпървом помислих да стрелям към тях, но не можех да убия повече от един. Тогаз ми хрумна да ги проследя, та побързах да сляза от дървото. Ама свалих куртката си, да не би да ме издаде с яркия си цвят. А после, така да се каже, тръгнах по петите им, като внимавах да се крия добре между дърветата… и други подобни.

— Добре си постъпил, Винсънт — обади се капитан Хадфийлд, когато храбрецът се поспря да си поеме дъх и да обърше зачервеното си чело.

— Да, сър, ала веднъж един от тях едва не ме забеляза. Ама аз тутакси легнах по корем зад няколко високи растения и той си продължи спокойно нататък. Сега всички май са се скрили в горичката на върха на един хълм. Според мен няма да е лесно да се превземе тази горичка.

— Но скоро и това ще стане — вметна капитан Хадфийлд уверено. — И то преди да изтече много време. А сега, капитан Дебнъм, какво ще кажете, веднага ли да изпратим десантен отряд?

Така и сторихме. Като оставихме Дългия Джон (за голямо негово огорчение) да командува „Ловец“, за който „Нападател“ беше привързан, ние, четиридесет души войници и моряци, въоръжени до зъби и всеки горящ от желание да помогне да бъде унищожена шайката главорези на брега, загребахме към сушата. Водени от все още запотения Винсънт, закрачихме един зад друг през острова, държейки оръжията си готови от страх да не ни бъде устроена засада. Най-сетне войникът се спря на края на една горска поляна и ми махна да се приближа.

— Ето го там укреплението им — каза той, — на върха на оня хълм.

Глава XVIII КРАЯТ НА ДАГО

Мястото, където пиратите се бяха оттеглили и очевидно възнамеряваха да окажат оттам съпротива, беше добре пригодено от природата за отбрана. Върхът на едно хълмче беше обрасъл нагъсто с дървета, а пространството около тях на разстояние между петдесет и сто ярда беше почти голо и нямаше къде да се скрие човек. Когато разучих мястото с далекогледа, който бях донесъл от „Ловец“, аз установих, че то е допълнително подсилено с напречни греди, поставени между дънерите на външните дървета. Очевидно това беше пиратско укрепление, приготвено отдавна за всеки случай, и по всяка вероятност вътре в него имаше достатъчно припаси за много дни.

— Ще трябва да скроим хитър план, за да завземем това място — казах на капитан Хадфийлд, който коленичи до мен — Те са отчаяни хора и ще се бият до последен дъх.