Дневникът на пирата

— Ура! — извиках радостно, защото можех да виждам добре както и преди. Ударът на Даго бе нанесен през окото, но изпъкналата вежда бе спасила самото око от нараняване. Много седмици минаха, докато резката, която вървеше от челото към брадата ми, изчезне окончателно, ала зрението никак не беше засегнато. Това, което отначало ме бе накарало да помисля, че съм загубил окото си, беше болката от удара и подутината на бузата, ала най ме изплаши съзнанието, че Даго възнамерява да ме лиши от зрение.

След като ми олекна на душата, аз бързо се съвзех и жадно заразпитвах капитан Хадфийлд каква бе причината за внезапното му появяване.

— С две думи, открихме кораба на Даго — обясни ми той, — макар че, откровено казано, двамата с Дългия Джон вече бяхме решили, че е лудост да те оставяме да скиташ сам из острова. Щом съзряхме върховете на мачтите на „Нападател“, които стърчаха между дърветата, устроихме военен съвет. Решихме аз да сляза на брега с хората си и да открия дирите ти. Джон пък ще обикаля насам-натам и ще бди да не би „Нападател“ да се опита да се измъкне.

— Добре, че сте тръгнали по следите ми — бе искреният ми отговор. — Пристигнахте точно навреме. А сега остава още една работа: да очистим тоя остров от престъпните му обитатели.

— Най-напред ще трябва да завземем „Нападател“. Аз ще пратя някого от хората си на брега да даде на Дългия Джон уговорения сигнал. С останалите ще пребягаме до заливчето, където е скрит корабът. Ако побързаме, може да се доберем до него, преди Даго да е успял да събере хората си.

И наистина пристигнахме, преди хората на Даго да бяха успели да се върнат на кораба си, но се натъквахме на онези, които все още не бяха слезли от „Нападател“. Те бяха забелязали снежнобелите платна на „Ловец“, преди ние да стигнем до заливчето, и предполагам, че борческият им дух се бе изпарил на часа след поражението им при Санта Галма. Както и да е, те напуснаха кораба веднага. Когато изскочихме от едната страна на заливчето, лодката на пиратите тъкмо приближаваше сушата от другия край. Ние дадохме един безрезултатен залп в тяхна посока, на който те отвърнаха с подигравки и предизвикателни ръкомахания.

— Е, добре — каза капитан Хадфийлд, като залегна на земята. Примерът му бе последван от всичките му хора с изключение на двама, на които бе наредил да наблюдават зорко. — Вече няма защо да бързаме, ние имаме предимство. Плъховете са в дупките си, можем да ги измъкнем оттам, когато си поискаме, а после да ги избием.

— Аз пък не съм толкова уверен — отвърнах. — Даго е безумно смел човек. Той знае не по-зле от нас, че загуби ли веднъж кораба си, свършено е с него. Запомни думите ми, щом успее да събере хората си и да им вдъхне малко кураж, той пак ще дойде тук и ще се опита да си възвърне „Нападател“.

— В такъв случай, Бърт, по-добре да се кача с хората си на борда и да видим доколко войниците могат да заместят моряци. Така ще изведем кораба от заливчето, за да не може Даго да се добере до него.

— Това ще бъде първата ни работа — съгласих се аз, — а следващата — да завземем лодките на пиратите, за да ги принудим да останат на острова, докато се приготвим да ги разбием напълно.

Обаче когато потърсихме лодките откъм нашата страна на заливчето, не намерихме нито една. Разсъдихме, че ще ни бъде нужно много време, за да се прехвърлим на другата страна. Оставаше ни един-единствен изход: да доплуваме до „Нападател“ и да се покатерим на борда му. За щастие всички войници умееха да плуват, с изключение на един, който предложи да остане на брега, като каза, че ще се качи и ще се скрие на някое дърво, ако пиратите се приближат до него.

Докато вдигахме котвата, при което войниците дърпаха здраво и пееха с цяло гърло моряшка песен, сякаш бяха истински калени морски вълци, капитан Хадфийлд, който наблюдаваше внимателно брега, вдигна тревога.

— Работете бързо! — добави той. — Даго е успял да ги събере. Трябва да са най-малко трийсет. Мислиш ли, че ще можем навреме да изведем кораба в открито море?

Измерих с поглед разстоянието до мястото, откъдето пиратските лодки, претъпкани почти до крайност, се насочваха към нас с най-голямата скорост, която можеха да развият гребци в претоварени лодки.

— Ще трябва да се бием — казах аз — и бая зор ще видим, докато трае боят. Но дори и „Ловец“ да не успее да влезе тук — защото мисля, че е твърде плитко за кораб с неговото газене, — той ще ни прати на помощ своите лодки и за по-малко от половин час те ще се озоват до борда ни.