Дневникът на пирата

— Да, аз бях.

— И ти си бил тоя, който слязъл на брега с капитан Грим и със съкровището ми и след като той бил застрелян, си скрил богатството на друго място?

— Да, аз бях!

— И ти си предупредил Санта Галма за замисляното от мен нападение, тъй че укрепленията бяха подготвени и нападението се провали?

— Да, аз бях — отговорих за трети път.

— Тогава бих искал да имаш десет живота, които да мога да ти отнема, вместо един! — С тези думи Даго изтегли кинжала от пояса и го вдигна над главата си, готов да го забие в гърдите ми. Видях как острието проблесна ярко на слънцето, но бързо затворих очи, събирайки кураж да посрещна смъртоносния удар.

— Чакай, адмирале, чакай — настоя един от хората му. — Не забравяй, че този човек знае къде е заровено съкровището ти.

— Прав си, Ловки! Пък и защо да му осигурявам бърза смърт? Ще го оставя да се мъчи с часове, докато ме замоли да го убия. Ще изпита на свой гръб какво значи да пречиш на адмирал Даго!

И побеснял от гняв при спомена за провала, който бе претърпял по моя вина, Даго вдигна една тояга, която се търкаляше в нозете му, и взе да ме налага безмилостно, удряйки където му попадне. Отначало хората му го гледаха със стоическо мълчание, но скоро един се осмели да възрази:

— Не го убивай, докато не каже на кое място е заровил плячката.

Първоначалната дива ярост на Даго бе преминала и той се вслуша в тези разумни думи.

— И този път си прав, Ловки! — каза той, като престана да ме удря. — Малко изтезание скоро ще развърже езика му!

Той се озърна, като че търсеше някакъв уред, с който да ме измъчва, но пак се обърна към мен с един внезапен въпрос.

— Къде скри съкровището ми? — запита той.

Аз не му отговорих. Бях решил да мълча. Каквото и изтезание да измислеше, каквото и мъчение да бъдех принуден да изтърпя, предпочитах да стискам зъби, отколкото да позволя на Даго да си възвърне съкровището, даже и да загинех с неизказаната тайна и придобитото нечестно богатство да останеше завинаги скрито.

— Ням ли си? — попита той, като ме гледаше свирепо. Аз пак не отговорих. Мълчанието ми като че ли го вбеси.

— Виждаш ли този пистолет? — запита той, спущайки лявата си ръка към пояса.

Тогава дадох един, глупав отговор, но опасността, последиците от падането и страхът от смъртта — всичко ми се бе струпало така, че ме бе разстроило.

— Дали виждам пистолета ти ли? — повторих аз. — Та нали имам две очи? Аз не съм капитан Грим, не забравяй това. — Точно тъй! — кресна Даго. — Засега имаш две очи, ала скоро няма да бъде така. — Той вдигна тоягата, която все още държеше в десницата си, и със страшен замах ме прасна по лявата страна на лицето. Улучи ме право в окото, което инстинктивно бях затворил при удара. Усетих, че ме прободе остра болка и когато се опитах да повдигна отново левия си клепач, не можах. През главата ми премина мъчителната мисъл, че вече няма да мога да си служа с това око.

— Едното око отиде! — злорадстваше вбесеният пират и пак вдигна тоягата. — Сега да видя какво мога да направя и с десния ти илюминатор.

Аз го гледах като хипнотизиран със здравото си око. Той задържа тоягата си няколко секунди, наслаждавайки се на победата си. Но преди да успее да нанесе удара, проехтя мускетен залп, който повали двама от уловилите ме главорези.

— Залягайте. Скрийте се кой където може! — заповяда веднага Даго, забравил замисленото си злодеяние пред лицето на опасността. Хората му се подчиниха, тъй че вторият залп, който екна, не ги улучи и те откриха огън в посоката, откъдето идеха изстрелите. Но когато видяха капитан Хадфийлд, който изскочи от укритието си, следван от своите двайсетина войници, пиратите загубиха всякакво желание за съпротива. Оставяйки ранените си другари там, където лежаха, и пренебрегвайки неистовите команди на Даго да се бият като мъже, а не да бягат като деца, те се мушнаха бързо между дърветата и мигновено се изпокриха.

От неранените пирати бе останал само Даго. Той захвърли тоягата, измъкна кинжала си и пристъпи към мен. Един куршум, който изсвистя между неговото и моето лице, и бързото приближаване да войниците го принудиха да промени намерението си.

— Пак ще ми паднеш в ръцете! — изръмжа той злобно. След това с предизвикателен вик се обърна кръгом и последва хората си в гората.

Глава XVII БИТКАТА ЗА КОРАБА

Докато хората му продължаваха да гонят наплашените пирати, капитан Хадфийлд побърза да пререже въжетата, с които бях вързан, а после ме спусна внимателно на земята.

За известно време загубих съзнание, а когато се свестих, усетих студена вода да облива лицето ми. Отворих здравото си око и видях, че хората на капитан Хадфийлд са се върнали и ме гледат със съжаление.

— Ах, тези дяволи! — мърмореше капитанът. — Същински зверове!

Чак тогава си спомних всичко, което се бе случило, и в главата ми проблесна въпросът: „Наистина ли вече не мога да виждам с едното си око?“ Решен да узная и най-лошото, аз помолих капитана да престане да ме мие и се опитах да отворя окото си.