Дневникът на пирата

— Горкото момче! — възкликна сър Бенджамин, когато завърших. — Досега животът ви е брулил жестоко, ала въпреки всичко вие показахте твърдата си воля и смелост. Дори не се опитвате да криете прегрешенията си, което е най-похвалното. Но преди малко споменахте за заровено съкровище. Защо не изчакате, докато се яви възможност да го изровите, за да се възползувате сам от него?

— Това беше първата ми цел — признах аз, — но в последно време осъзнах страшните злини, които причиних, като се присъединих към пиратския екипаж. Не искам да извърша още по-големи злини, като харча за себе си пари, натрупани с толкова много излишни страдания и кръвопролития. Аз ще прибера съкровището, ако мога, ала ще го предам на кралските власти с надежда, че част от него ще бъде използувана за близките на хора, които са загубили живота си в схватки с пиратите.

— Как ще бъде оползотворено пиратското злато, не мога да кажа — отвърна губернаторът. — Но що се отнася до вас, няма защо да се срамувате от делата си в миналото. Във всеки случай вие сте направили много, за да ги изкупите. И мога да ви обещая следното. Ако успеете да убиете или да плените прословутия Даго, можете да получите офицерски чин в кралската флота, ако желаете.

Ще бъде нужно цял час писане, за да опиша всички съвещания, всички бързи приготовления, всички тичания насам-натам, всички команди и контракоманди през тоя ден. В течение на дванайсет часа бяха направени чудеса: закърпиха един разнебитен кораб, ремонтираха такелажа и артилерийската му част и качиха подходящ екипаж на борда му. Когато настъпи нощта, корабът ми, „Ловец“ (според мен подходящо име), вече излизаше плавно и гордо от пристанището. До мен на полуюта стояха Дългия Джон — първият помощник-капитан, Лен Григс — вторият, и добрият ми приятел капитан Хадфийлд, комуто бе разрешено да участвува с двайсетина подбрани войници в това опасно приключение.

Когато напущахме пристанището, оръдията на Санта Галма дадоха салют, а ние в отговор наведохме знамето си. После определихме курса и при благоприятен вятър се насочихме към остров Череп.

Със смесени чувства в сърцето загледах как островът се издига от морето и от неясно петънце на хоризонта се превръща в увенчан с палми бисер сред океана. Главната мисъл на всички беше: „Дошъл ли е Даго тук за съкровището си?“

Дългия Джон искаше да обиколим острова и да потърсим „Нападател“. Може би това беше най-разумният план, но краката ме сърбяха да стъпя отново на сребристия бряг и да тръгна по следата, водеща към съкровището на Даго. То беше стръвта, която щеше да примами Даго и да го доведе до гибелта му, и аз бързах да проверя дали скривалището ми не е вече ограбено.

— Аз ще сляза на брега, Дълги. След това ти можеш да обиколиш острова с кораба и да се върнеш да ме вземеш по-късно.

При тези думи и двамата помощници, и капитан Хадфийлд запротестираха енергично. Обаче аз не им обърнах внимание, само казах, че аз съм капитанът и искам да ми се подчиняват. Накрая, след много мърморене, Дългия Джон се съгласи да изпълни заповедта ми; една лодка ме закара на брега й ме остави сам.

Няколко минути стоях загледан към морето. Следях как лодката се връща при „Ловец“ и видях вдигането й на весилките. Тогава шхуната направи завой и аз продължавах да я следя, докато не изчезна зад един горист нос, врязан далеч навътре в синьото море.

— Ще се върне след няколко часа — промърморих на себе си и махнах за последен път с ръка, когато съзрях марселите на шхуната през една пролука в листака. — Нямам много време за губене.

Някак си бях сигурен, че корабът на Даго още не е достигнал остров Череп. Предполагах, че той ще се скрие на някое тайно място по-близо до Санта Галма, за да се ремонтира там и да задуши, дупките от гюлетата.

— После — рекох си аз — ще пристигне на остров Череп и Даго ще види, че го чака горещ прием.

Затова, без да се старая много да се движа предпазливо, аз тръгвах смело нататък и усещах как у мен се заражда странно чувство на ликуване. Извадих вехтото черно парченце плат, което беше главната част на маскировката ми, когато се представях за капитан Грим, сложих го на лявото си око просто за парадиране и закрачих важно с цялото високомерие, което може да се очаква от капитан на пиратски кораб. За да изпълнявам ролята си правдоподобно, аз запях тихо куплет от една моряшка песен, която бях чувал Едноокия да реве, когато беше „на градус“:

И когато умра, ще ме намерите пак
на някой остров край американския бряг.

Едва щом стигнах до последната дума, която изпях със смешно треперлив глас, аз изскочих от дървесния покров; под който бях вървял, и се озовах на една открита горска поляна. Там, с бледо лице и облещени от ужас очи, стоеше шпионинът на Даго, Сондърс Тъмния.

— Едноокия! — промърмори той полу на себе си, като ме видя. — Едноокия, възкръснал, за да ме преследва като дух.