Дневникът на пирата

Колкото повече се приближавахме към съкровищницата, толкова по-отчетливо чувахме пукота на мускети, звъна на стомана в стомана и яростните крясъци на хора, водещи смъртоносен бой, и аз с голяма мъка сдържах подчинените си. Бяхме се разбрали да не атакуваме, докато капитан Хадфийлд не влезе в нападението, защото ако те разбиеха пиратите сами, моите хора можеха да причинят още по-големи загуби на бягащите негодници, нахвърляйки се върху тях. Ето защо държах хората си скрити, докато добия по-ясна представа какво става при съкровищницата.

Като оставихме Лен Григс да поеме командуването, Дългия Джон и аз запълзяхме по корем напред, за да разузнаем. От първия наблюдателен пункт, който заехме, можахме да видим, че пиратите още не са се справили с гарнизона На съкровищницата. Всъщност те се бяха разпръснали около нея и под прикритие обстрелваха ожесточено амбразурите, откъдето им отвръщаха смело. Много скоро след като се приближихме, група пирати изскочи от укритието си и бегом се устреми неотклонно към силно защищаваната врата на съкровищницата. Те носеха една дебела греда, взета кой знае откъде, която възнамеряваха да употребят вместо таран. Като видяха тия смелчаци, останалите пирати излязоха от скривалищата си и с яростни крясъци цялото пълчище се понесе като мощна вълна към незавладяната сграда.

— Промъкни се бързо назад, Дълги! — казах аз, мъчейки се да надмогна врявата, за да ме чуе. — Ако отрядът на капитан Хадфийлд не пристигне бързо, аз сам ще атакувам. Иначе те скоро ще нахълтат вътре и ще сложат ръка на съкровището.

Помощникът изхвърча като гюлле, а аз се обърнах пак да следя нападението. Гарнизонът на съкровищницата все още поддържаше известна стрелба, ала мнозина от пиратите се бяха добрали до амбразурите и стреляха през тях срещу бранителите. В това време таранът блъскаше непрекъснато здравата врата с разрушителен ритъм и щом някой от пазачите паднеше прострелян, друг се завтичаше да заеме мястото му. Аз виждах Даго, който ръководеше действията, избягвайки по чудо опасността сред урагана от куршуми, и така енергично разгръщаше нападението, че очаквах всеки момент съкровищницата да бъде завладяна.

Много скоро Дългия Джон се появи отново с хората, които се разгърнаха, използувайки всяко възможно укритие. Сега аз бях поставен в малко трудно положение, защото отрядът на капитан Хадфийлд не бе пристигнал, и ако чаках повече от предвиденото време, съкровищницата положително щеше да падне и пиратите можеха лесно да си пробият път до лодките с голяма плячка. Въпреки това не исках да провалям плановете на капитана с прибързани действия.

— Какво би направил ти, Дълги? — запитах аз. — Струва ми се, че е лудост да чакаме тук и да не вършим нищо.

— Във всеки случай според мен не е зле да им дадем някой и друг залп с мускети — беше отговорът му.

И тъй заповедта стигна до бойците и по даден знак нашите мускети гръмнаха и посяха смърт. Толкова много от хората, които насочваха тарана, бяха застреляни, че дебелата греда падна с трясък на земята. Когато пиратите се обърнаха към тази нова опасност, от гърлата на неустрашимите защитници на съкровищницата се изтръгна мощно английско „ура“. Друго „ура“ им отвърна някъде от дясната ни страна и в този момент видяхме войниците — те атакуваха бегом начело със смелия си капитан, който тичаше на десетина крачки пред тях.

Колкото и да се отвращава човек от жестокостите и престъпленията, вършени от пиратите, все пак не може да не се възхити от удивителната им храброст. Някогашната свирепост и дързост, с които са се отличавали пиратите, сражаващи се под командуването на Морган, които са били по-скоро част от английската флота, отколкото същински пирати, още се бяха запазили у тези хора и пренебрегвайки мирния договор между Англия и Испания, те все още обръщаха корабите и оръжията си срещу търговски кораби от всички националности. Макар и покосени от нашия добре насочен и неочакван залп и принудени да посрещнат ожесточената атака и от още една страна, те не се поколебаха нито за миг. Вслушвайки се в бързите команди на Даго, те се строиха в редица, за да посрещнат новото нападение, и бойците така се вкопчиха един в друг, че по-нататъшна стрелба стана невъзможна.

— Не забравяйте жените и децата, които те избиха! — викнах аз и като скочих на крака, поведох отряда си напред. Яростен вик отвърна на думите ми и ние се устремихме с кипнала кръв към сражаващите се.

Макар че нашите сили превишаваха по численост тия на Даго, дълго време изходът от боя беше под съмнение. Пиратите имаха двоен подтик да се бият с пределна смелост. Първо, те бяха толкова близо до едно огромно съкровище, което, ако успееха да го отмъкнат и да избягат с него, щеше да им донесе по-голям доход от всяко друго начинание, предприемано от тях досега. Второ, ако бъдеха разбити сега, шансовете им да се доберат до лодките и до корабите си нямаше да струват и щипка емфие. А те знаеха много добре колко милост можеха да очакват, ако бъдеха принудени да се предадат.