Документът на Матлок

Джеймс Барбър Матлок седеше неподвижно на стола, загледан в държавния служител. Нито Лоринг, нито Кресъл бяха сигурни какво мисли той, но и двамата се досещаха. Ако мислите можеха да се чуват, в стаята щеше да цари пълно съгласие. Мисълта на Джеймс Матлок се беше върнала три, почти четири години назад. Спомняше си русокосото, деветнайсетгодишно момче. Не много зряло за възрастта си може би, но иначе добро и мило. Момче с проблеми. Откриха го по същия начин, както бяха намирали хиляди като него в големи и малки градове на страната. Други времена, други нимродовци.

Дейвид, братът на Джеймс Матлок, беше забил иглата в дясната си ръка и си бе инжектирал трийсет милиграма от бялата течност. В малка платноходка, в тихите води на залива на нос Код. Лодчицата беше заседнала в скалите близо до брега. Когато го открили, братът на Джеймс Матлок бил мъртъв.

Матлок взе решение.

— Можете ли да ми дадете имената?

— У мен са.

— Почакайте! — Кресъл се изправи и когато заговори, гласът му не беше ядосан, а изпълнен със страх — Разбирате ли какво искате от него? Той няма опит за такава работа. Не е обучен. Изпратете някой от вашите хора.

— Няма време. Няма време за никой от нашите хора. Той ще бъде закрилян. И вие можете да помогнете.

— Аз мога да ви спра!

— Не можеш, Сам — обади се Матлок от стола.

— Джим, за Бога, даваш ли си сметка какво искат от теб? Ако в думите на Лоринг има частица истина, той те поставя в най-лошото положение, в което може да се озове човек. Доносник!

— Ако искаш, можеш да си тръгнеш. Няма защо моето решение да бъде и твое. Защо не си отидеш?

Матлок се изправи и бавно тръгна към барчето с чаша в ръка.

— Вече е невъзможно — каза Кресъл и се обърна към Лоринг. — И той го знае.

Лоринг почувствува лека тъга. Този Матлок беше добър човек. Съгласяваше се, защото смяташе, че е негов дълг. А беше хладнокръвно, професионално предвидено, че ако се заеме със задачата, Джеймс Матлок по всяка вероятност щеше да умре. Тази вероятност беше ужасната цена. Но целта си заслужаваше. Срещата в Карлайл си заслужаваше.

Нимрод си заслужаваше.

Това беше заключението на Лоринг.

И то правеше задачата му поносима.

Четвърта глава

Нищо не можеше да се записва, инструктажът вървеше бавно, с непрекъснати повторения. Но Лоринг беше професионалист и знаеше ползата от паузите в напрежението, което съпътства усилията да се запомнят много факти за кратко време. През тези почивки той се опитваше да разговори Матлок и да научи нещо повече за човека, чийто живот с такава лекота беше поставен на карта. Наближаваше полунощ, Сам Кресъл си беше тръгнал преди осем часа. Не беше нито необходимо, нито желателно деканът да присъствува при разработването на задачата в подробности. Той беше свръзка, а не действуващо лице. Кресъл не възрази срещу решението му.

Ралф Лоринг бързо схвана, че Матлок е затворен човек. Неговите отговори на невинно формулираните въпроси бяха кратки и повърхностни и не съдържаха нищо повече от самообвинения. След известно време Лоринг се предаде. Матлок се беше съгласил да изпълни задача, но не и да прави мислите и подбудите си публично достояние. Не бе нужно и Лоринг го разбираше. Това беше съществено. Може би щеше да е по-добре да не го опознае твърде отблизо.

Докато запаметяваше сложната информация, Матлок на свой ред и на друго равнище мислеше за живота си, по своему се чудеше защо са се спрели на него. Беше заинтригуван от оценката, която го описваше като приспособим — каква ужасна дума бяха използували!

И все пак знаеше какво означава това. Професионалните психолози не бяха сгрешили. Но той се съмняваше, че разбират причините за неговата… приспособимост.

Академичният свят беше подслон, убежище. Не цел на дълготрайни амбиции. Беше прибягнал до него, за да спечели време, да организира живота си, който се разпадаше, да разбере. „Да си оправи главата“, както се изразяваха младежите около него.

Постарал се бе да обясни на жена си — на хубавата си, интелигентна, остроумна и изключително празна жена, която реши, че той е полудял. Какво имаше за разбиране, освен страхотно хубава работа, страхотно хубава къща, страхотно приятен клуб и хубав живот в страхотно удовлетворяващия социален и финансов свят? За нея нямаше нищо друго за разбиране.

Но за него този свят беше загубил смисъла си. Бе започнал да се отдалечава от същността му малко след като навърши двайсет години, през последната година на следването си. Разривът беше окончателен след военната служба.