Документът на Матлок

Отрицанието му не беше предизвикано от една определена причина. И самото отрицание не беше изразено като акт на насилие, въпреки че насилието имаше своето място в ранните дни на бъркотията в Сайгон. Всичко започна в дома му, където най-често се приема или отхвърля определен начин на живот, по време на враждебните сблъсъци с баща му. Възрастният джентълмен — твърде възрастен и твърде джентълмен, се чувствуваше в правото си да изисква повече от първородния си син. Да иска целенасоченост, каквато не съществуваше. Матлок старши принадлежеше към друга епоха, ако не и към друг век, и вярваше, че бездната между баща и син е дори желателна, като синът може да се остави без внимание, докато не се утвърди като личност. Освен това той трябваше да бъде и отстъпчив. В известен смисъл баща му приличаше на милосърден владетел, който след властването на редица поколения не можеше да се примири, че тронът няма да се заеме от законния престолонаследник. За Матлок старши нежеланието на сина му да поеме ръководството на семейния бизнес беше неразбираемо.

Но за Матлок младши всичко беше пределно ясно. И за предпочитане. Не само че изпитваше неприятно чувство при мисълта за бъдеще в бащиното си поприще, а го беше и страх. Напрежението във финансовия свят не му носеше удоволствие, а го изпълваше с благоговеен ужас пред собствената му неспособност, подчертана от властната, всемогъща компетентност на баща му. Колкото повече наближаваше моментът да навлезе в този свят, толкова по-осезаем ставаше страхът му. Хрумна му, че наред с ползуването на луксозния подслон и ненужните лични удобства трябваше да върши и онова, което се очакваше от него, за да оправдае притежанието на тези вещи. По-добре да не живее в суперлуксозно жилище и да поограничи личните си удобства, отколкото да живее във вечен страх.

Беше се постарал да обясни това на баща си. Но докато жена му заяви, че е загубил ума си, баща му го обяви за неудачник.

Което съвпадаше с присъдата на армията.

Армията.

Катастрофа. Засилена от разбирането, че сам е бил виновен за всичко. Беше открил, че сляпата физическа дисциплина и безпрекословното подчинение са нетърпими за него. А беше достатъчно едър и силен и притежаваше нужния речник, за да направи неуместните си и незрели възражения публично достояние — разбира се, в своя вреда.

Няколко дискретни хода на един негов чичо доведоха до уволнение преди официалното изтичане на службата му. За това наистина бе благодарен на влиятелното си семейство.

И ето че животът на Джеймс Барбър Матлок се оказа много объркан. Безславно уволнен от армията, разведен, изоставен (поне символично, ако не действително) от семейството си, той беше обхванат от паника, че няма свое място, че няма мотиви и цели в живота.

И така, укри се в сигурните граници на университета с надеждата да намери отговор. И като при любовна връзка, започнала на сексуална основа и прераснала в психологическа зависимост, той се ожени за този свят, откри това, което му беше убягвало близо пет жизненоважни години. Първото истинско обвързване, което изпита.

Беше свободен.

Свободен да се наслаждава на приятната възбуда от изпълнено със смисъл предизвикателство. Свободен да открие за себе си, че може да му откликне. Втурна се в този нов свят с въодушевлението на новопокръстен, но без неговата слепота. Избра исторически и литературен период, който преливаше от енергия, сблъсъци и противоречиви оценки. Подготвителните години изтекоха бързо, беше погълнат и приятно изненадан от собствените си дарби. Когато изплува професионално, внесе свеж въздух и в прашните архиви. Въведе поразителни новости в отдавна утвърдени изследователски методи. Докторската му дисертация върху дворцовата намеса в английската възрожденска литература отпрати в коша няколко неприкосновени теории за благодетелката на име кралица Елизабет.

Беше учен от нов тип: неспокоен, скептичен, винаги търсещ и готов да сподели наученото. Две години и половина след като защити доктората си, стана доцент — най-младият преподавател в Карлайл, сключил такъв договор.

Джеймс Барбър Матлок навакса изгубените ужасни години. Най-приятно от всичко беше може би съзнанието, че заразява околните с възбудата си. Бе достатъчно млад, за да се радва на споделения възторг, и достатъчно възрастен, за да направлява интересите на околните.

Да, беше приспособим, и още как! Не можеше и не искаше да отхвърли никого, да го изолира поради несъгласие в мненията, дори поради неприязън. Дълбочината на собственото му доволство, на облекчението му, беше такава, че несъзнателно си обеща никога да не оставя без внимание тревогите на друго човешко същество.

— Учудва ли ви нещо? — Лоринг беше приключил един раздел от материала, обхващащ проследените сделки с наркотици.

— По-скоро искам пояснение — отвърна Матлок. — Традиционните клубове — предимно на бели и богати, получават наркотиците си от Хартфорд. Черните групировки като тази от „Лумумба“ ходят в Ню Хейвън. Различни източници.