Документът на Матлок

— Дадоха зелена улица.

— Крайно време беше.

— Добре, че бяха двамата заместник-министри и разтревоженото послание от Белия дом.

— Чудесно. Отдел „Сухопътен“ получи тази сутрин последните доклади на „Средиземноморските сили“. Извършва се спешна и повсеместна смяна на маршрутите. Потвърдено е. Полетата в Анкара и Кония на север, обектите в Сиди Барани и Рашид, та дори и алжирските контингенти системно съкращават добивите. Това ще пообърка нещата.

— Какво искаш, по дяволите? Мислех, че целта е да ги унищожим. Не може да ви се угоди.

— И ти нямаше да си доволен. Можем да упражняваме контрол само върху известни маршрути, а какво, за Бога, знаем за места като Порто Белокрус, Пилкомайо — половин дузина труднопроизносими имена в Парагвай, Бразилия, Гвиана? Това е някаква съвсем нова дяволска игра, Ралф.

— Включете агенти със специално предназначение. ЦРУ гъмжи от тях.

— Изключено. Нямаме право да искаме от тях дори географски карти.

— Това е тъпотия.

— Те се занимават с шпионаж, а ние трябва да сме чисти. При държаме се стриктно към Интерпол, без мръсни номера. Мислех, че знаеш.

— Знам — отвърна уморено Лоринг. — Но все пак е тъпотия. — Ти си гледай Нова Англия. Ние ще се справим с пампасите или каквото е там.

— Нова Англия включва няколко щата и е същински микрокосмос. Точно това ме плаши. Къде останаха всички онези поетични описания на селски огради, духът на янките и обвити с бръшлян тухлени стени?

— Това тук е нова поезия. Трябва да свикваш.

— Съчувствието ти е трогателно.

— Благодаря.

— Изглеждаш обезсърчен.

— Времето е недостатъчно…

— Винаги е така.

Кренстън вмъкна малката кола в скоростното платно само за да попадне в задръстването на ъгъла на Небраска и Осемнайсета улица. Нагласи лоста за скоростите на неутрално положение, въздъхна и сви рамене. Загледа се в Лоринг, втренчен безучастно в предното стъкло.

— Поне имаш зелена улица. И това е нещо.

— Разбира се. С неподходящ човек.

— А… разбирам. Това той ли е? — Кренстън посочи с глава чантата на Лоринг.

— Той. От деня на раждането му.

— Как се казва?

— Матлок. Джеймс Б. Матлок. Б-то е съкращение на Барбър — много старо семейство, по-скоро две много стари семейства. Джеймс Матлок, бакалавър на хуманитарните науки, магистър на хуманитарните науки, доктор по философия. Виден капацитет в областта на социалните и политическите въздействия върху литературата през епохата на кралица Елизабет. Какво ще кажеш?

— Господи! Това ли е специалността му? И къде ще започне да подпитва? На факултетните чайове за пенсионирани професори?

— Не. Поне в това отношение всичко е наред, много е млад. Квалификацията му е включена в това, което Службата за сигурност нарича „не без недостатъци, но способен да намери изход от всяко положение“. Прекрасен израз, нали?

— Вдъхновяващ. Какво означава?

— Предполага се, че характеризира човек, който не е съвсем чист. Може би е стъпил накриво в армията или е разведен. Допускам, че е по-скоро армията. Но въпреки това непреодолимо препятствие хората го харесват.

— Вече и на мен ми харесва.

— Там е лошото. И на мен.

Смълчаха се. Явно беше, че Кренстън достатъчно дълго бе вършил оперативна работа и разбираше кога негов събрат професионалист има нужда да поразмишлява насаме. Сам да стигне до някои заключения или да осмисли нещата. В повечето случаи беше лесно.

Ралф Лоринг мислеше за човека, чийто живот лежеше, подробно описан, в чантата му, пресят от десетки източници на данни. Казваше се Джеймс Барбър Матлок, но личността зад името отказваше да се появи във фокус. А това безпокоеше Лоринг — животът на Матлок беше оформен от тревожни, дори бурни противоречия.

Беше единствен син на възрастни, неимоверно богати родител които живееха в комфортно уединение в Скарсдейл, щата Ню Йорк. Образованието му съответствуваше на стандартите на Източните щати: Андоувър и Амхърст, със свойствените очаквания за професия, упражнявана в сърцето на Манхатън — банково дело, комисионерство, реклама. Нищо в досието от годините преди колежа и в началото на следването не говореше за някакво отклонение от тази насока. Дори напротив — бракът му с известно в обществото момиче от Гринич сякаш я утвърждаваше.

И тогава с Джеймс Барбър Матлок бяха започнали да се случват неща, които Лоринг би искал да проумее. Най-напред в армията.

Беше началото на шейсетте години и чрез простата изгода от шестмесечно удължаване на службата Матлок би могъл да си седи удобно зад бюрото като офицер по снабдяването, най-вероятно благодарение на семейните си връзки някъде във Вашингтон или в Ню Йорк. Вместо това служебното му досие беше достойно за хулиган — поредица от нарушения и неподчинения, които му бяха осигурили най-нежелателното разпределение — Виетнам, с разрастващите се там военни действия. Поведението му в делтата на Меконг, недостойно за един американски военнослужещ, му беше донесло две военни присъди.

Тези негови действия бяха резултат преди всичко на лоша или по-скоро на липсваща способност за приспособяване към изискванията на армията.