Документът на Матлок

Лоринг бавно отмина блока и паркира на отсрещната страна на улицата, диагонално от вратата на Матлок. Нямаше време да чака дълго, въртеше се на седалката, оглеждаше изпитателно колите и пешеходците в неделната утрин и отбеляза със задоволство, че самият той не е наблюдаван. Това беше жизненоважно. Според досието, съставено въз основа на наблюденията над Матлок, в неделя младият професор обикновено чете вестници докъм обяд, а след това отива с колата в северната част на Карлайл, където в един от удобните апартаменти, запазени за аспиранти, живееше Патриша Балантайн. Ако тя, разбира се, не бе прекарала нощта при него. В такъв случай двамата редовно излизаха да обядват извън града, връщаха се в апартамента на Матлок или отиваха на юг в Хартфорд или в Ню Хейвън. Естествено имаше и вариации. Момичето и Матлок често заминаваха нанякъде в събота и неделя и се регистрираха като съпрузи. Но не и тази неделя. Службата за наблюдение го беше потвърдила.

Лоринг погледна часовника си. Беше един без двайсет, но Матлок още си бе вкъщи. Времето изтичаше. След няколко минути Лоринг трябваше да се яви на Кресънт Стрийт. Кресънт Стрийт номер 217. Там следваше да смени за втори път колата си.

Знаеше, че не е нужно да наблюдава Матлок. Нали беше изчел внимателно досието, разгледал бе десетките снимки и дори бе поговорил малко с доктор Сийлфонт, президента на Карлайл. Все пак всеки агент имаше свои методи на работа — неговите включваха наблюдение на обекта няколко часа преди осъществяване на контакта. Някои колеги в министерството твърдяха, че това му вдъхвало усещане за превъзходство. Лоринг знаеше само, че му вдъхва увереност.

Външната врата на апартамента на Матлок се отвори и в слънчевата светлина се появи висок мъж. Носеше панталон в защитен цвят, мокасини и кафяв пуловер с висока яка. Лоринг забеляза, че е с приятна външност, с остри черти и сравнително дълга руса коса. Мъжът провери заключена ли е вратата, сложи си черни очила и зави по тротоара към мястото, където Лоринг предположи, че се намира паркингът. След няколко минути Джеймс Матлок се появи на улицата в малък спортен триумф.

Лоринг си направи извода, че обектът му очевидно води доста приятен живот. Достатъчни доходи, никаква отговорност, любима работа и дори удобна връзка с привлекателно момиче.

Лоринг се чудеше дали след три седмици всичко щеше да е същото за Джеймс Барбър Матлок. Защото светът му щеше да се срути.

Втора глава

Матлок натисна педала на газта и ниската кола затрепери, когато стрелката на скоростомера достигна деветдесет километра в час. Не че бързаше — Пат Балантайн щеше да го чака. Просто беше ядосан. Всъщност не ядосан, а по-скоро раздразнен. Обикновено се дразнеше от телефонните разговори с родителите си. Времето не можеше да заличи това. Нито парите, ако въобще печелеше някакви пари, които баща му да сметне достойни за уважение. Това, което го дразнеше, бе вбесяващата снизходителност. Ставаше по-зле, колкото повече старееха майка му и баща му. Вместо да се примирят с положението, те постоянно разсъждаваха върху него. Настояваха Матлок да прекара пролетната си ваканция в Скарсдейл, за да може да ходи с баща си всеки ден в Ню Йорк. В банки, при адвокати. Да се подготви за неизбежното, когато и ако то настъпеше.

— …Много неща ще трябва да преглътнеш, сине — с богоподобен глас бе казал баща му. — Знай, че не си подготвен.

— …Ти си едничкото, което ни остава, мили — промълви и майка му с нескрита болка.

Матлок знаеше, че те с наслада предвкусват своята мъченическа раздяла с този свят. Оставили бяха своя следа, поне баща му. Най-смешното беше, че родителите му бяха силни като стадо мулета и здрави като диви коне. Щяха да го надживеят с няколко десетилетия.

Истината беше, че го искаха за себе си много повече, отколкото той тях. Особено през последните три години, след смъртта на Дейвид. Може би, мислеше Матлок, докато спираше пред апартамента на Пат, раздразнението ми се корени в моята собствена вина. Не беше си простил смъртта на Дейвид. И никога нямаше да го стори.

Не искаше да стои в Скарсдейл през ваканцията. Не искаше да си спомня. Сега имаше кой да му помогне да забрави онези ужасни години на смърт, липса на обич и нерешителност. Беше обещал на Пат да я заведе в Сейнт Томас.

Извънградската страноприемница се казваше „Чешърската котка“ и както подсказваше името й, беше в стил „английска кръчма“. Храната беше прилична, напитките обилни и тези фактори я бяха превърнали в любимо място на кънектикътските университетски среди. Матлок и Пат бяха изпили втория си коктейл. Поръчаха си говеждо печено и йоркширски пудинг. В просторния ресторант имаше около десетина двойки и няколко семейства. В ъгъла, сам на маса, седеше мъж и четеше „Ню Йорк Таймс“, чиито страници бяха прегънати вертикално, както правят пътници, пътуващи редовно с влак.

— Вероятно е разярен баща, очакваш опозорилия го син. Познат тип. Всяка сутрин пътуват с влака за Скарсдейл.

— Прекалено е спокоен.