Документът на Матлок

— Научават се да прикриват своята напрегнатост. Само техните аптекари знаят. Колко успокоителни средства им изписват!

— Винаги обаче проявяват някакви признаци, а при този липсват. Изглежда направо самодоволен. Грешиш.

— Просто не познаваш Скарсдейл. Там самодоволството е регистрирана търговска марка. Не можеш да си купиш къща без него.

— Понеже стана дума, какво възнамеряваш да правиш? Наистина смятам, че трябва да отменим Сейнт Томас.

— А аз не. Зимата беше тежка, заслужаваме малко слънце. Освен това те са неразумни в претенциите си. Машинациите на семейство Матлок никак не ме интересуват, само ще си загубя времето. Дори да се случи невероятното и те умрат, ще има кой да се заеме с делата.

— Нали се разбрахме, че това е само предлог. Искат да поостанеш при тях. Струва ми се трогателно, че го правят по този начин.

— Няма нищо трогателно, това са прозрачните опити на баща ми да ме изнуди… Гледай, нашият пътник се отказа да чака.

Мъжът с вестника допи чашата си, като обясняваше на келнерката, че няма да поръчва обяд.

— Обзалагам се, че си е представил коженото яке на сина си, дългата му коса, може би и босите му крака и го е обзела паника.

— Като че ли го пожелаваш на горкия човечец.

— Не. Дори му съчувствувам. Не мога да понасям упадъка, който съпътствува бунтарството. Получавам угризения на съвестта.

— Много сте смешен, редник Матлок — отбеляза Пат, като намекна за безславната му военна кариера. — Искаш ли след обяда да идем в Хартфорд? Дават хубав филм.

— Съжалявам, забравих да ти кажа. Днес не може… Сийлфонт ми се обади сутринта, че привечер ще има съвещание. Каза, че е важно.

— За какво?

— Не знам. Може би африканските течения му създават грижи. Онзи, когото привлякох от Хауърд, се оказа голяма работа. Мисля, че убежденията му са по-десни от тези на Людовик Четиринайсети.

— Ужасен си — усмихна се тя. Матлок взе ръката й.

Жилището на доктор Ейдриън Сийлфонт беше подобаващо внушително. Представляваше голям бял замък в колониален стил, с широки мраморни стъпала, водещи към тежка двойна врата, украсена с релефна резба. По дължината на фасадата се издигаха йонийски колони, които поглъщаха ширината й. След залез слънце на ливадата се включваха прожектори.

Матлок се изкачи по стълбите към вратата и натисна звънеца. След трийсет секунди му отвори прислужница, която го поведе през вестибюла към задната част на къщата, в голямата библиотека на доктор Сийлфонт.

Ейдриън Сийлфонт беше застанал в средата на стаята с още двама мъже. Матлок както винаги беше впечатлен от осанката му. Висок над метър и осемдесет, слаб, с изящни черти, той излъчваше топлота, която докосваше всички наоколо. Притежаваше неподправено смирение, което прикриваше изключителния му ум от онези, които не го познаваха. Матлок много го харесваше.

— Здравей, Джеймс. — Сийлфонт му подаде ръка. — Мистър Лоринг, разрешете ми да ви представя доктор Матлок.

— Как сте? Здрасти, Сам. — Последните думи Матлок отправи към третия присъствуващ — Самюъл Кресъл, декан на колежите в Карлайл.

— Здравей, Джим.

— Вече сме се срещали някъде, нали? — попита Матлок, без да сваля очи от Лоринг. — Мъча се да се сетя кога.

— Ще ме поставите в неудобно положение, ако успеете.

— Не се и съмнявам — засмя се Кресъл със своя язвителен, леко обиден хумор.

Матлок харесваше и Кресъл — нетолкова заради самия него, а защото бе запознат с трудностите в работата му и с всичко, с което трябваше да се бори.

— Какво искаш да кажеш, Сам?

— Аз ще ви отговоря — намеси се Ейдриън Сийлфонт. — Мистър Лоринг работи в Министерството на правосъдието. Съгласих се да уредя тази среща между вас тримата, но не съм съгласен с това, за което току-що намекнаха Сам и мистър Лоринг. Очевидно мистър Лоринг е сметнал за уместно да ви държи… как се казва… под наблюдение. Изказах най-сериозни възражения.

Сийлфонт погледна Лоринг в очите.

— Държали сте ме под какво? — попита Матлок тихо.

— Извинете — заговори Лоринг. — Това си е мое съображение и няма нищо общо с работата.

— Вие сте пътникът от „Чешърската котка“.

— Какво? — учуди се Сам Кресъл. — Човекът с вестника.

— Точно така. Разбрах, че ме забелязахте днес следобед. Мислех, че ще ме познаете от пръв поглед. Не знаех, че приличам на пътник от влак.

— Заради вестника. Нарекохме ви „разярен баща“.

— Понякога съм такъв, но рядко. Все пак дъщеря ми е само на седем години.

— Предлагам да започваме — обади се Сийлфонт. — Между другото, Джеймс, радвам се, че реагираш с такова разбиране.

— Естествената ми реакция е на любопитство. И на доза страх. Да ви кажа честно, изплашен съм до смърт. — Матлок се усмихна неуверено. — За какво става дума?

— Нека си пийнем, докато говорим. — Ейдриън Сийлфонт се усмихна на Матлок и се отправи към обкованото с мед барче в ъгъла на стаята. — Ти си почитател на бърбън с вода, нали, Джеймс? Сам е на двойно уиски с лед. А вие, мистър Лоринг?

— И аз съм на уиски. Само с вода.

— Джеймс, ела и ми помогни.

Матлок отиде при Сийлфонт и се зае да му помага.

— Смайваш ме, Ейдриън — каза Кресъл и седна в коженото кресло. — Как, за Бога, помниш какво пият подчинените ти?