Документът на Матлок

Матлок продължи безшумно покрай стената към телефонната кабина. Затвори бавно вратата, като внимаваше да не я хлопне. Мъжете на бара все по-високо обсъждаха Хауард Стоктън, собственик на Кармаунтския извънградски клуб. Не се опасяваше, че ще чуят закъснялото му влизане в кабината.

Страхуваше се само от себе си. Ако преследваният има инстинкти, инстинкти имаше и преследвачът, при това агресивни. Сега разбираше как необходимостта на звяра да улови следата и да я проследи изгражда навик. Това значи, че преследвачът попълва оръжията си с абстрактни средства, които дълбаят ямата, в която би паднал преследваният.

Изброи ги наум.

Хауард Стоктън — бивш президент, настоящ вицепрезидент на Ротарианския клуб в Маунт Холи; човек щедър, благотворителен, състрадателен, погрижил се за семейството на своя починал служител на име Арти Кинг, човек, финансирал разширението на началното училище. Собственик на луксозен извънградски клуб, в който мъжете даваха петдесетдоларов бакшиш на прислужниците, а момичетата бяха достъпни само за членовете със солидно положение. Освен това добър американец, благодарение на когото жителите на Маунт Холи успели да организират хубав пикник в Деня на падналите.

За начало му стигаше, за да пораздруса Хауард Стоктън, ако, по думите на Сами Шарп, се стигнеше дотам. Хауард Стоктън вече не беше безформената фигура отпреди петнайсет минути. Матлок все още не знаеше как изглежда, но вече го познаваше.

Пусна монетата и набра номера на Кармаунтския извънградски клуб.

— Толкова се радвам, мистър Матлок — възкликна Хауард Стоктън, застанал на мраморните стъпала на Кармаунтския извънградски клуб. — Момчето ще се погрижи за колата ви. Ей! Момче! Не се мотай!

Тъмнокожият прислужник на паркинга се засмя на командата на своя южняк господар. Стоктън подхвърли половин долар във въздуха и младежът го улови с широка усмивка.

— Благодаря ви, сър!

— Отнасяй се добре с тях и те ще ти отвърнат със същото. Нали, момче? Отнасям ли се добре с теб?

На Матлок за миг му се стори, че участвува в долнопробна реклама, но скоро се убеди, че Хауард Стоктън е искрен. Искрен до корените на посребрената руса коса над загоряло от слънце лице, което на свой ред подчертаваше белите мустаци и тъмносините очи, обградени от ситни бръчици като на човек, който живее охолно.

— Добре дошли в „Кармаунт“, мистър Матлок.

— Благодаря. Наричайте ме Джим.

— Джим? Обичам това име. Нещо добро и честно звънти в него! Приятелите ми ме наричат Хауард. Наричайте ме Хауард.

Това, което успя да види от Кармаунтския извънградски клуб, напомни на Матлок за сградите отпреди Гражданската война. И защо не, като се има предвид собственикът? Палми в саксии, изящни полилеи, светлосини копринени тапети в стил рококо, по които подскачаха разкрасени фигури с напудрени перуки. Хауард Стоктън беше привърженик на живота, който бе рухнал през 1865 г., но не смяташе да си го признава. Дори слугите, предимно черни, носеха ливреи, истински ливреи с три четвърти панталони и всичко останало. От големия ресторант долиташе приглушена музика в дъното струнен октет свиреше изискано по отдавна забравен начин. В центъра на главната зала имаше грациозно извити стълби, които биха зарадвали както Джеферсън Дейвис24, така и Дейвид О. Селзник25. Имаше и много привлекателни жени, хванали под ръка недотам привлекателни мъже.

Невероятно, мислеше Матлок, докато вървеше редом с домакина към неговата тъй наречена скромна лична библиотека.

Южнякът затвори плътната тапицирана врата и се запъти към добре заредено махагоново барче. Напълни две чаши, без да пита.

— Сами Шарп твърди, че пиеш бърбън. Имаш вкус, от мен да знаеш. И аз пия същото. — Отнесе двете чаши при Матлок. — Вземи. В наши дни един кореняк на Вирджиния трябва да обезоръжава северняка с пълната си липса на предразсъдъци.

— Благодаря — каза Матлок, взе чашата и седна в посоченото му от Стоктън кресло.

— Този вирджинец — продължи Хауард Стоктън, щом седна срещу Матлок — има и неюжняшкия навик да пристъпва направо към въпроса… Дори не знам дали е разумно да идваш тук. Затова те вкарах в библиотеката.

— Не разбирам. Защо не ми каза по телефона да не идвам? Какви са тези игри?

— Може би ти ще ми отговориш на този въпрос. Сами твърди, че си голяма клечка. Така да се каже… от международен мащаб. Нямам нищо против. Обичам, когато умни млади хора се издигат по стълбицата на успеха. Това е похвално… Но аз си плащам сметките. Плащам всеки месец. Имам най-добрия комплекс на север от Атланта. Не искам неприятности.

— Поне от мен няма да имаш. Аз съм един уморен бизнесмен, решил да се поразвлече, и нищо повече.

— Но какво стана при Шарп? Вестниците само за това пишат! Не искам нищо подобно!

Матлок наблюдаваше южняка. Капилярите на загорялото му лице бяха кървавочервени и може би затова предпочиташе цяла година да има тен.