Дом на пръст и кръв

Поканата на златокосия лъв протътна до ухото й и той я хвана за ръката, за да я завлече към оживеното гъмжило върху древните камъни на дансинга.

Тя заби крака в пода, доколкото й позволяваха десетсантиметровите токове на обувките й.

— Не, благодаря. Имам бизнес среща.

Не го лъжеше, макар че и бездруго щеше да му откаже.

Лъвът вирна леко едното ъгълче на устата си, оглеждайки греховно късата й черна рокля и голите крака, които преди броени минути бе увила около кръста му. Урд да я пощади, скулите му бяха неописуеми. Както и златистите му очи, присвити иронично.

— В този вид ли ходиш по бизнес срещи?

Да, когато клиентите на шефката й настояваха да се срещнат на неутрална земя като „Гарвана“, боейки се от системите за наблюдение и заклинанията, които Джесиба използваше в галерията.

Брайс не би дошла тук по своя воля — всъщност почти не стъпваше в клуба. Пиеше газирана вода на нормалния бар, не на този за важни персони на мецанина, когато лъвът я заговори с естествената си усмивка. Брайс имаше толкова голяма нужда да разсее напрежението, натрупвало се в нея с всяка секунда в клуба, че дори не довърши питието си, преди да го повлече към тоалетната. И той с радост се подчини.

Сега му отвърна:

— Приятно ми беше.

Както и да се казваш.

Отне му секунда да проумее, че наистина я чака бизнес среща. Поизчерви се и изстреля:

— Не мога да ти платя.

Този път на нея й отне известно време да осмисли думите му. Накрая отметна глава назад и се разсмя.

Чудесно: беше я взел за една от проститутките на Рисо. Свещените проститутки, както веднъж й беше обяснил самият той — тъй като клубът се намираше върху руините на храма на удоволствията, било негов дълг да поддържа традициите на мястото живи.

— Заведението плаща — измърка му тя, потупа го по бузата и тръгна към лъскавия златист бар на стъкления мецанин, надвиснал над просторната зала.

Не си позволи да погледне към сепарето, скътано между двете древни колони. Не искаше да вижда кой седи там. Едва ли беше Хвойна, която напоследък беше твърде заета за нещо повече от обяд от време на време, и определено не Фурия, която дори не й вдигаше телефона, нито отговаряше на съобщенията й, нито пък се вясваше в града.

Брайс развъртя рамене и отблъсна мислите.

Метаморфите ягуари, застанали на пост на върха на осветеното златисто стълбище, свързващо някогашния храм с ВИП мецанина, вдигнаха черното кадифено въже, за да я пуснат. Покрай масивния позлатен бар имаше двайсетина стъклени щъркела и само една трета от тях бяха заети. От ванири от всички Домове. Но нямаше нито един човек.

С изключение на нея, ако можеше да се нарече човек.

Клиентът й вече седеше в далечния край на бара. Тъмният му костюм прилепваше по масивния му торс, а дългата му черна коса беше зализана назад, разкривайки ъгловато лице и мастиленочерни очи.

Брайс отчете тези подробности, докато вървеше бавно към него, молейки се да не е от онези, които биха я смъмрили за две минути закъснение.

Максимус Терциан: двестагодишен вампир; неженен и необвързан; син на лорд Седриан, най-заможния вампир в Пангера и най-кръвожаден, ако можеше да се вярва на слуховете. Говореше се, че пълнел ваните в мразовитата си планинска крепост с кръвта на човешки девици и се къпел в младостта им…

Не си помагаш. Брайс залепи усмивка на лицето си, седна на щъркела до неговия и си поръча газирана вода.

— Господин Терциан — поздрави го и му подаде ръка.

Усмивката на вампира беше толкова пленителна, че със сигурност беше свалил поне десет хиляди гащички само с нея през вековете.

— Госпожице Куинлан — измърка той, пое ръката й и я целуна леко по кокалчетата. Устните му се задържаха достатъчно дълго там, че Брайс да потисне импулса да изтръгне ръката си от неговата. — Приятно ми е да се запознаем лично. — Очите му се спуснаха надолу по врата й, към дълбокото й деколте. — Работодателката ви може да има цяла галерия с произведения на изкуството, но вие сте истинският шедьовър.

О, моля ти се.

Брайс сведе глава и се усмихна насила.

— Сигурно говорите така на всички момичета.

— Само на онези, от които ми потичат лигите.

Предложение за финал на вечерта, ако тя пожелаеше: да я изсмучат и изчукат. Не й се обясняваше, че вече е задоволила тази си нужда, с изключение на смукането. Предпочиташе кръвта да си остане във вените й, хиляди благодарности.

Извади тънка кожена папка от чантата си — същата като онези, в които тук връчваха солените сметки на най-изтънчените си клиенти.

— Питието ви е за моя сметка.

Тя плъзна усмихнато папката към него.