Дом на пръст и кръв

— В общи линии — потвърди той и пак отпи от чашата си. — И виж какво: като изключим това, ситуацията винаги се нажежава около Върховните срещи, така че бъди нащрек, ясно? На всички внезапно им скимва да изскочат пред обществеността и да покажат за какво се борят. Просто внимавай.

— Не предполагах, че тате го е грижа за безопасността ми.

Никога преди не беше проявявал такава загриженост.

— Не го е грижа — отвърна през стиснати устни Рун. Сребърната халка в долната му устна се извърна под натиска. — Но ще го накарам да се загрижи.

Гневът в сините му очи не беше насочен към нея. Значи още не беше влязъл в строя. Още не беше приел величавия статут на Избраник. Брайс отпи глътка вода.

— И откога кралят се вслушва в думите ти?

— Брайс, просто не се забърквай в неприятности. Във всяко отношение. Не знам защо, но тази среща е важна за него. Напрегнат е. И не говорим само за тия глупости с примерното поведение. — Той въздъхна. — Не съм го виждал толкова сприхав отпреди две години…

Той се усети и думите му заглъхнаха. Но Брайс схвана смисъла им. Отпреди две години. Когато убиха Даника. И Конър.

Чашата в ръцете й се пропука.

— Спокойно — прошепна Рун. — Спокойно.

Не можеше да отпусне хватката си около чашата, не можеше да отърси тялото си от първичната ярост, която се надигаше, и надигаше.

Масивната кристална чаша избухна в ръцете й и водата оплиска златистия бар. Барманът се завъртя към нея, но остана на почтено разстояние. Никой от клиентите на бара не посмя да я погледне за повече от секунда — не и в присъствието на принца на валбарските елфи.

Рун обхвана лицето й с една ръка.

— Поеми си дъх, мамка му.

Противната, безполезна елфическа част от нея се подчини на командата му и тялото й се отпусна по повеля на вродените й инстинкти, колкото и да се опитваше да ги потисне.

Тя си пое глътка въздух, и още една. Като треперливи хрипове.

Но с всяка следваща глътка ослепителният гняв стихваше малко по малко. Разсейваше се.

Рун задържа погледа й, докато не спря да ръмжи, докато не започна да вижда ясно. Чак тогава освободи бавно лицето й — и самият той си пое дъх.

— Дявол да го вземе, Брайс.

Тя се изправи на омекнали крака и преметна чантата си през рамо, уверявайки се, че безбожният чек от Максимус е още вътре.

— Разбрах какво се иска от мен. Ще кротувам и ще се държа възможно най-морално до Върховната среща.

Рун се намръщи и слезе от щъркела с обичайната елфическа гъвкавост.

— Ще те изпратя до вас.

— Няма нужда.

Не допускаше никого в апартамента си. Който дори не беше неин апартамент, но това нямаше значение. Идваха само майка й, Рандъл и от време на време Хвойна, ако успееше да се измъкне от студиото. Чувстваше го като свое убежище и не искаше да подушва елфи в него.

Рун обаче игнорира отказа й и плъзна поглед по бара.

— Къде е палтото ти?

Тя стисна челюсти.

— Не нося палто.

— Едва дойде пролет.

Брайс го заобиколи с ядосани стъпки и й се прииска да беше обула ботуши вместо токчета.

— Тогава добре че си взех алкохолния пуловер.

Лъжа. Не беше близвала алкохол от почти две години.

Той тръгна след нея.

— Страшно си забавна. Радвам се, че всички пари за образованието ти не са отишли нахалост.

Тя заслиза по стълбището.

— Поне учих в колеж, вместо да си седя у дома върху купчина от паричките на тате, цъкайки видеоигрички със смотаните си приятели.

Рун изръмжа, но Брайс вече преполовяваше стълбището към дансинга. След броени секунди вече си проправяше път с лакти през тълпите между колоните; после прелетя през няколкото стъпала към вътрешния двор със стъклена ограда — с изключение на две от страните, където още се издигаха оригиналните каменни стени на храма — и се устреми към гигантските железни врати. Без да погледне дали Рун я следва, излезе през тях, махвайки на охранителите полувълци, полудемонаки, които отвърнаха на жеста й.

Бяха свестни момчета — преди години, в най-тежките пиянски нощи, винаги хващаха такси на Брайс. И даваха на шофьора да разбере какво ще му се случи, ако не я закара невредима до дома й.

Извървя едва една пресечка, преди да усети, че Рун я настига като буреносен облак. Следваше я на достатъчно разстояние, за да не си личи, че са заедно, но достатъчно близо, за да долови мириса и гнева му.

Поне този мирис държеше настрана нощните хищници по улиците.

Когато Брайс стигна до фоайето от мрамор и стъкло на сградата, в която живееше, Марин, метаморфът мечка зад рецепцията, я пусна през автоматичната двукрила врата и й махна приветливо. Брайс спря с ръка върху стъклената врата и погледна през рамо към Рун, който се беше облегнал на черния стълб на една улична лампа. Брат й вдигна ръка за довиждане — по-скоро фарс, отколкото истински жест.