Дом на пръст и кръв

Ала дори той да беше признал собственото си безразсъдство, Сандриел пак щеше да вярва, че той е убедил близначката й да се вдигне на бунт, че той я е настроил срещу нея. Че когато сестра бе извадила меча си срещу сестра — толкова близки по облик, телосложение и бойна техника, че беше като да гледаш как някой се бие срещу собственото си отражение, — той носеше вината, задето едната от тях бе паднала мъртва.

Поне Мика му предложи шанс да спаси честта си. Да докаже предаността и покорството си към архангелите и империята и един ден да се отърве от позорния ореол. Можеше да отнеме десетилетия, дори векове, но като се имаше предвид, че някои ангели живеят до осемстотин години… беше възможно да си върне свободата поне за старините си. За да умре свободен.

Мика му предложи сделката още в първия му ден в Лунния град, преди четири години: убийство за всеки живот, който бе отнел в онзи кървав ден край връх Хермон. За да се отплати за смъртта на всеки ангел, погубен в онази обречена битка. С още смърт.

Смърт за смърт — беше казал Мика. — А когато изплатиш дълга си, Аталар, ще си помисля дали да заличим татуировката на челото ти.

Хънт не знаеше равносметката — не знаеше колко ангели е убил в онзи ден. Но Мика, който бе присъствал на бойното поле и бе видял как Сандриел посича собствената си сестра, разполагаше с пълен списък на загиналите легионери. Хънт бе възнамерявал да попита как са определили кои жертви са негови, но не и след като видя броя им.

Две хиляди двеста и седемнайсет.

Беше невъзможно сам да е убил толкова много ангели в една битка. Да, беше освободил светкавиците си; да, беше помел с тях цели отряди… но толкова много жертви?

Ти беше генерал на Шахар — продължи Мика. — Ти командваше 18-и. Затова ще изкупиш вината си, Аталар, не само за животите, които лично си отнел, но и за онези, отнети от предателския ти легион. — Когато Хънт си замълча, Мика добави: — Не е невъзможно. Някои от мисиите, които ще ти възлагам, ще се броят за повече от един живот. Дръж се добре, подчинявай ми се и ще достигнеш необходимия брой.

И Хънт вече от четири години се държеше добре. Подчиняваше се. А тази вечер беше достигнал до осемдесет и две.

Но на друго не можеше да се надява. Само към това се стремеше. Никой друг архангел не му беше предложил дори този шанс. Затова тази вечер изпълни всяко нареждане на Мика. Затова съзнанието му се размиваше, собственото му тяло сякаш не му принадлежеше и глух грохот изпълваше главата му.

Мика беше архангел. Губернатор, назначен от астерите. Крал сред ангелите и с абсолютна власт, особено във Валбара — толкова надалеч от седемте хълма на Вечния град. Сметнеше ли някого за заплаха, решеше ли да въздаде справедливост, никой не оспорваше преценката му, никой не разследваше случая.

Той нареждаше. Хънт изпълняваше.

Обикновено получаваше мисиите си под формата на папка с имперския герб в пощенската кутия на военните квартири. Никъде не пишеше името му. Просто буквите SPQM, оградени от седем звезди.

В папката имаше всичко необходимо: имена, дати, престъпления и краен срок, в който Хънт трябваше да си свърши работата. Плюс евентуални изисквания на Мика относно метода на убийство.

Тази вечер изискването беше просто — без огнестрелни оръжия. Хънт разбра скрития смисъл: накарай ги да страдат. И се подчини.

— Чака те бира, като се върнеш — каза Виктория и го погледна в очите дори през шлема му.

Просто небрежна, безстрастна покана.

Хънт продължи към банята, бутна с рамо вратата и първосветите озариха с примигване помещението. Влезе в едно от отделенията с душове, пусна силно горещата вода и се върна при редицата умивалници.

Съществото, което го погледна от огледалото над едната мивка, приличаше на косач. Даже беше по-страшно.

Нарисуваният върху шлема му сребрист череп беше оплискан с кръв. Червени петна лъщяха леко и по кожените пластини на бойния му костюм, по черните му ръкавици, по двата меча, стърчащи над раменете му. Дори по сивите му крила имаше пръски.

Хънт свали шлема си и опря ръце в мивката.

На ярката светлина в банята светлокафявата му кожа изглеждаше мъртвешки бледа под черните тръни през челото му. Отдавна беше свикнал с татуировката. Но изтръпна от погледа в тъмните си очи. Замъглен. Празен. Сякаш се взираше в ада.

Орион — така го беше кръстила майка му. Ловец. Но се съмняваше, че би му избрала това име, ако бе знаела в какво ще се превърне обичният й син.

Хънт погледна червените петна, които ръкавиците му бяха оставили върху ръбовете на порцелановата мивка.