Дом на пръст и кръв

Изхлузи ги с брутална ловкост и се върна при душа, откъдето вече течеше почти вряла вода. Свали оръжията и бойния си костюм, оцапвайки плочките с кръв.

Накрая се предаде на безмилостната струя.

10

Още в десет часа сутринта вторникът вече беше отишъл по дяволите.

Брайс стоеше до дървеното си бюро в изложбената зала на галерията и се усмихваше престорено, докато една елфическа двойка разглеждаше произведенията.

Изящни звуци на цигулки се изливаха през скритите колони в двуетажното помещение с дървена ламперия — първата част на някаква симфония, която Брайс пусна веднага щом интеркомът изжужа. Ако съдеше по облеклото на двойката — плисирана бежова пола с бяла копринена блуза и сив костюм, — едва ли щяха да одобрят дълбокия бас на компилацията й за сутрешна тренировка.

Но вече разглеждаха произведенията от десет минути, което й се струваше достатъчно време да попита вежливо:

— Нещо определено ли търсите, или просто разглеждате?

Русият елф, сравнително възрастен на вид за расата си, махна небрежно с ръка и поведе спътницата си към най-близкия артикул: парче мрамор от разрушен храм сред руините на Мора. Беше голямо колкото масичка за кафе и покрито с релефи на скачащи хипокампи — полуконе-полуриби, обитавали лазурните води на Раганското море в Пангера, докато древните войни не заличили вида им.

— Разглеждаме — отвърна студено елфът, слагайки длан върху стройния гръб на приятелката си, загледан в изящно изсечените вълни.

Брайс пак извика усмивка на лицето си.

— Разбира се. На ваше разположение съм.

Елфката кимна с благодарност, но елфът изсумтя презрително. Придружителката му го изгледа укорително.

Тишината в малката галерия се нагнети.

Още от мига, в който влязоха през вратата, Брайс долови, че елфът се опитва да впечатли спътницата си или като купи нещо безбожно скъпо, или поне като се преструва, че би могъл. Може би им предстоеше уреден брак и сега изпробваха почвата, преди да се обвържат сериозно.

Ако Брайс беше чистокръвен елф, ако баща й я беше признал за своя дъщеря, сигурно и нея щяха да подложат на подобно нещо. Рун, особено предвид статута му на Избраник, щеше да се сблъска с това рано или късно, когато се появеше млада елфка, достойна да продължи ценния кралски род.

Дотогава Рун можеше и да направи няколко деца, но нямаше да ги признаят за кралски особи, ако баща им не избереше този път. Ако не ги сметнеше за достойни.

Елфите подминаха мозайката от вътрешния двор на легендарния дворец в Алтиум и спряха да огледат красивата нефритена кутия пъзел, принадлежала на принцеса от забравена северна земя.

Джесиба обикновено сама се сдобиваше с повечето артикули в галерията, затова и отсъстваше толкова често, но и Брайс беше издирила и закупила голяма част от тях. А после ги препродаваше със солидна печалба.

Двойката беше стигнала до комплект статуетки за плодородие от Сетмек, когато интеркомът на входната врата отново изжужа.

Брайс хвърли поглед към часовника на бюрото си. Следобедната й уговорка с клиент беше след цели три часа. Галерията рядко имаше по няколко посетители наведнъж благодарение на скандалните цени, но… можеше пък днес да й провърви и да продаде нещо.

— Извинете — каза тихо, мина зад бюрото и отвори на компютъра прозореца на камерата за видеонаблюдение.

В същия момент интеркомът отново изжужа.

Като видя кой стои на тротоара, Брайс замръзна.

Вторникът наистина отиваше по дяволите.

По фасадата от пясъчник на тясната двуетажна сграда на пресечка от река Истрос нямаше прозорци. Само бронзовата табелка отдясно на масивната желязна врата показваше на Хънт Аталар, че стои пред входа на магазин.

„Антиквариат Трифон" беше изписано с архаични дебели букви, украсени отдолу с две широко отворени бухалски очи, които сякаш предизвикваха минувачите да влязат. Под табелката имаше табло на интерком с бронзово копче.

Исая, облечен в обичайния си костюм с вратовръзка, се взира в копчето достатъчно дълго, че Хънт да провлачи накрая:

— За твое сведение, по копчето няма заклинания.

Въпреки че се очакваше, като се имаше предвид коя беше собственичката на галерията.

Исая му метна остър поглед и нагласи вратовръзката си.

— Трябваше да изпия още една чаша кафе — измърмори и натисна силно копчето.

В метала на вратата отекна тихо жужене.

Никой не отвори.

Хънт огледа фасадата на сградата за скрити камери, но не намери такива. Най-близката беше над хромираната врата на бомбоубежището, на няколко сгради надолу по улицата.

Отново огледа стената от пясъчник. Невъзможно бе Джесиба Рога да не наблюдава с камери всеки сантиметър на галерията си и отвътре, и отвън.

Той пусна малки искри от силата си, като езици от светкавица, търсещи енергийни полета.

Почти невидими в слънчевото утро, светкавиците заотскачаха от прилепналите по камъка, хоросана и вратата заклинания. Студена, коварна магия, която сякаш се присмиваше тихичко на всеки, опитал да влезе.

Хънт измърмори:

— Рога май не си поплюва, а?

Исая натисна отново копчето, този път по-силно от необходимото. Имаха нареждания — и то толкова спешни, че дори Исая, въпреки недостига на кофеин, лесно се палеше.