Дом на пръст и кръв

Тя му показа среден пръст и влезе в сградата. Поздрави мимоходом Марин, хвана асансьора до най-горния етаж и след пет нива се озова в тясното кремаво коридорче. Тръгна с въздишка по дебелата кобалтовосиня пътека между нейния апартамент и този от отсрещната страна на коридора и отвори дамската си чанта. Изрови ключовете си на светлината от кълбото първосвет в купата върху тъмната дървена маса до стената, чието сияние позлатяваше бялата орхидея, надвиснала над него.

Отключи вратата на апартамента си първо с ключа, после и с таблото за пръстов отпечатък до дръжката. Масивните ключалки и заклинанията се отдръпнаха със свистене и тя влезе в тъмното пространство отвъд. Ароматът на люляково масло от дифузера я помилва, а Сиринкс измяука за поздрав и с твърда молба мигновено да го освободи от клетката му. Брайс обаче опря гръб във вратата.

Не й харесваше мисълта, че Рун още виси на улицата долу — представяше си как шибаният принц на алфа-задниците със собственически и агресивни наклонности наблюдава стъклената стена в отсрещния край на просторната стая и чака Брайс да включи осветлението.

Ако не го направеше до три минути, несъмнено щеше да почука на вратата й. Марин не би опитал да го спре. Не и Рун Данаан. Той нито веднъж през целия си живот не бе се изправял пред затворена врата.

Но точно тази вечер Брайс не беше в настроение за подобни битки.

Затова щракна всички ключове на панела до вратата, осветявайки пода от светло дърво, меките бели мебели, белите стени — все така чисти като в онзи ден преди почти две години, когато се нанесе в апартамента, който никога не би успяла да си позволи със своята заплата.

Даника плащаше за всичко. С глупавото си завещание.

Сиринкс изсумтя сърдито и металната му клетка издрънча. Поредният алфа-задник със собственически и агресивни наклонности. Но поне този беше дребен и пухкав.

С въздишка изхлузи високите си обувки, най-сетне разкопча сутиена си и отиде да пусне малкото зверче от клетката му.

9

— Моля те.

Почти не се разбираше какво скимти, заради кръвта в устата му, в ноздрите му. Но той се напрегна да го каже пак:

— Моля те.

От меча на Хънт Аталар се стичаше кръв по вече пропития с нея килим на мърлявия апартамент в Полята. Заради пръските по визьора на шлема му виждаше на петна единствения прав мъж пред себе си.

Всъщност беше коленичил.

Приятелите му обаче лежаха по пода на всекидневната и от обезглавения врат на единия още шуртеше кръв на струи. Главата му беше върху продънения диван и изцъкленото му лице ги гледаше странично от сплесканите възглавници.

— Ще ти кажа всичко — простена умолително мъжът, притиснал ръка към отворената рана в рамото си. — Те не ти казаха всичко, но аз мога.

Ужасът му изпълваше стаята, надделявайки дори над мириса на кръв с противната си воня на опикана задна уличка.

Облечената в ръкавица ръка на Хънт стисна по-здраво дръжката на меча. Мъжът забеляза и се разтрепери. По предницата на панталоните му се разля петно, по-светло от кърваво.

— Ще ти кажа още — опита пак той.

Хънт стъпи стабилно на пода, вкоренявайки силата си в него, и замахна с острието.

Вътрешностите на мъжа се изсипаха по килима с мокър плясък. Той продължаваше да крещи.

Хънт стигна незабелязано до военните квартири на Комициума.

В този час градът поне изглеждаше спящ. Петте сгради на комплекса — също. Но камерите около квартирите на 33-ти легион — помещаващи се във втората островърха кула на Комициума — виждаха всичко. Чуваха всичко.

Облицованите с бели плочки коридори тъмнееха и още нищо не подсказваше оживлението, което щеше да ги изпълни призори.

През визьора на шлема му всичко се виждаше в остър контраст, а вградените в него аудиоприемници улавяха звуци дори зад затворените врати от двете страни на коридора: няколко нисши войници играеха видеоигра и се псуваха шепнешком един друг; жена войник говореше по телефона; два ангела се чукаха като зайци; тук-там някой хъркаше.

Хънт подмина своята врата и се отправи към общата баня в средата на дългия коридор, до която се стигаше през общата стая. Надеждата му да мине незабелязано се изпари, като видя златистата светлина, изливаща се изпод затворената врата, и чу гласовете зад нея.

Беше толкова уморен и мръсен, че дори не си направи труда да поздрави войниците, като влезе в общата стая и тръгна покрай разхвърляните дивани и столове.

Наоми се беше проснала на оръфания зелен диван пред телевизора, разперила черните си криле. Виктория седеше в креслото до нея и гледаше спортните новини, а в другия край на дивана се беше разположил Джъстиниън, дори не беше съблякъл черната си легионерска броня.

Като видяха Хънт, прекъснаха разговора си.

— Здрасти — обади се Наоми.

Беше преметнала мастиленочерната си плитка през рамо и носеше обичайното за триариите черно, но зловещите й оръжия и ножниците им ги нямаше.