Дом на пръст и кръв

Туристите, чакащи на опашка да докоснат диска, като че ли не възразяваха да поемат отговорността.

Двама хихикащи тийнейджъри — момчета метаморфи, които вероятно се преобразяваха в някакъв вид котки, ако се съдеше по мириса им — се побутваха един друг към диска и се предизвикваха с подигравки.

— Жалка работа — коментира Даника, минавайки през линията и въжетата, докато не стигна до отегчената стражарка.

Извади значката си от джоба на коженото си яке и я показа на младата елфка, която се вцепени, осъзнала кой е прередил туристите. И отстъпи встрани, без дори да погледне златната значка с лък във формата на полумесец и стрела.

— Официална работа на Помощната гвардия — обяви Даника с учудващо спокойно изражение. — Ще отнеме само минутка.

Брайс потисна смеха си, усещайки погледите на туристите от опашката, приковани в гърбовете им.

Даника провлачи към тийнейджърите:

— Ако не ви стиска, просто се махнете.

Те се обърнаха към нея и пребледняха като мъртъвци.

Даника се усмихна, разкривайки почти всичките си зъби. Не беше приятна гледка.

— Майко мила! — прошепна единият.

Брайс потисна и усмивката си. Никога нямаше да й омръзне да вижда страхопочитанието в очите на околните, срещнеха ли Даника. Главно защото приятелката й си го беше заслужила. Заслужила си беше всяка капка от страхопочитанието, което обземаше лицата на непознати хора, зърнали русата й коса и татуировката на врата й. И страха, който караше всички отрепки в града да се замислят, преди да посегнат на нея или глутницата „Дяволи“.

Всички, освен Филип Бригс. Брайс изпрати молитва към сините дълбини на Огенас — морската богиня, да държи Бригс настрана от Даника, ако наистина го освободят.

Момчетата отстъпиха встрани и само след броени секунди забелязаха Брайс. Страхопочитанието се превърна в отявлен интерес.

Брайс изсумтя. Мечтайте си.

Единият върна вниманието си към Даника и изпелтечи:

— Учителят ми… учителят ми по история каза, че портите първоначално били съоръжения за комуникация.

— Сигурно подкосяваш краката на всички мацки с такива приказки — подхвърли незаинтересовано Даника, без дори да го погледне.

Метаморфите си тръгнаха с подвити опашки. Брайс се подсмихна, застана до приятелката си и погледна циферблата.

Момчето все пак имаше право. Седемте порти на града, разположени симетрично из Лунатион, били създадени още преди векове като удобен начин за комуникация между стражите от различните райони. Когато някой сложеше длан върху златния диск в центъра на циферблата и заговореше, гласът му стигаше до другите порти, където скъпоценният камък на района, откъдето идваше съобщението, светваше.

Естествено това изискваше капка магия — и уредът буквално я изсмукваше като вампир от вените на говорещия, лишавайки го завинаги от нея.

Брайс вдигна очи към бронзовата плочка над главата си. Кварцовите порти бяха паметници; не знаеше в чест на коя война, но всички имаха еднакъв надпис: „Силата винаги ще принадлежи на онези, които жертват живота си в името на града“.

Като се имаше предвид, че такова твърдение можеше да се приеме за бунт срещу управлението на астерите, Брайс се чудеше как още не бяха срутили портите. Но тъй като излязоха от употреба, след изобретяването на телефоните те намериха втори живот, когато децата и туристите започнаха да ги използват за забавление, например да шепнат мръсни думи на приятелите си при другите порти в града или да се възхищават на изобретателния античен метод на комуникация. Съвсем разбираемо през уикендите пияните гамени — категория, към която Брайс и Даника твърдо се причисляваха — започнаха да нарушават спокойствието на града с крясъците си през портите, затова властите им наложиха работно време.

После се навъдиха глупави суеверия, според които портата на Стария площад можела да изпълнява желания, а капката отнета сила била жертвоприношение пред петимата богове.

Брайс знаеше, че това са пълни глупости — но ако можеха да облекчат напрежението на Даника заради освобождаването на Бригс, си струваше.

— Какво ще си пожелаеш? — попита я Брайс, докато приятелката й се взираше в диска със свод от тъмни скъпоценни камъни.

Смарагдът на Пет рози светна и момичешки глас извика от другата страна:

— Цици!

Хората наоколо се разсмяха — звънлив звук като ромон на поточе по каменисто дъно — и Брайс се изкиска.

Но сериозното изражение на Даника не потрепна.

— Хрумват ми прекалено много желания — каза тя. Но преди Брайс да попита какви, Даника сви рамене. — Но май ще си пожелая Итън да спечели довечера.

Тя сложи ръка върху диска. Потрепери, засмя се тихо и отстъпи назад. Карамелените й очи блестяха.

— Твой ред е.

— Знаеш, че нямам почти никаква магия за взимане, ама добре — съгласи се Брайс, защото не можеше да позволи да я надмине дори алфа-вълчица.

Още от първата им година в университета, от мига, в който Брайс влезе в стаята им в общежитието, двете правеха всичко заедно. Само двете, още от самото начало.

Дори планираха да направят заедно Скока — да постигнат едновременно безсмъртие, вързани към живота от членове на глутницата „Дяволи“.