Дом на пръст и кръв

Преди Ембър да продължи кръстосания разпит, Даника добави:

— А, Бри сигурно е забравила да ти спомене, че следващия уикенд мислим да отскочим до Калаксос; отборът на Итън ще играе там и всички отиваме да ги подкрепим.

Полуистина. Наистина щеше да има мач по сънбол, но не бяха обсъждали да гледат по-малкия брат на Конър, една от големите звезди на университета. Този следобед глутницата „Дяволи“ наистина щяха да подкрепят Итън на университетския стадион, но Брайс и Даника не бяха посещавали мач на чужд терен още от втори курс, когато Даника спеше с един от защитниците.

— Жалко — каза Ембър. Брайс направо виждаше сърдитата гримаса в тона й. — Очаквахме срещата с нетърпение.

Горящ Солас, тази жена знаеше как да те накара да се почувстваш виновен. Брайс изтръпна и грабна телефона от ръката на Даника.

— Ние също, но нека се уговорим за другия месец.

— Дотогава има толкова много време…

— Мамка му, един клиент върви към мен — излъга Брайс. — Трябва да затварям.

— Брайс Аделаида Куинлан…

— Чао, мамо.

— Чао, мамо! — повтори Даника, докато Брайс затваряше.

Брайс въздъхна към небето, без да обърне внимание на ангелите, които прелитаха с пляскащи криле над нея. Сенките им танцуваха по огрените от слънцето улици.

— Съобщение след три, две…

Телефонът й извибрира.

Ембър пишеше:

Нещо ми подсказва, че ни избягваш, Брайс. Баща ти ще е много обиден.

Даника изсвирука.

— Е, бива си я.

Брайс простена.

— Не ги искам в града, ако наистина пуснат Бригс на свобода. Усмивката на Даника посърна.

— Знам. Ще ги отблъскваме, докато не разрешим този въпрос. Брайс се благодари на Ктона, че й е изпратила приятелка като Даника, която винаги имаше план за всичко.

Тя прибра телефона в чантата си, без да отговори на съобщението.

Като стигнаха портата в сърцето на Стария площад с кварцовата й арка, прозрачна като замръзнало езеро, слънцето тъкмо достигаше зенита си и пречупените му лъчи запращаха малки дъги по фасадата на една от околните сгради. В деня на лятното слънцестоене, когато оранжевият му диск заставаше под правилен ъгъл спрямо портата, светлината му изпълваше целия площад с пъстри дъги, толкова многобройни, че сякаш човек попадаше във вътрешността на диамант.

На площада гъмжеше от туристи, а пред портата се извиваше цяла опашка за снимка с шестметровата забележителност.

Една от седемте в града, всичките изсечени от колосални блокове кварц от Лаконската планина на север, портата на Стария площад често бе наричана Сърцето, защото се намираше в същинския център на Лунатион. Останалите шест порти бяха подредени на равно отстояние от нея и по една от тях се издигаше в началото на всеки от пътищата, водещи извън стените на града.

— Трябва да осигурят на местните специален достъп до площада — измърмори Брайс, докато си проправяха път през туристи и търговци.

— И да глобяват туристите за бавно ходене — добави Даника, но удостои с вълча усмивка една млада човешка двойка; момчето и момичето очевидно я бяха разпознали, защото я зяпаха с удивление и дори извадиха телефоните си да я снимат.

— Питам се как ли щяха да реагират, ако знаеха, че си оплискана със специалния сос на оня нощник — подхвърли Брайс.

Даника я сръчка с лакът.

— Гаднярка.

Тя махна приветливо на туристите и двете продължиха напред.

От другата страна на Сърцето, сред малката армия от търговци, продаващи храна и скапани сувенири, се виеше втора опашка — за достъп до златната плоча, издигаща се от южната страна.

— Ще трябва да си пробием път със сила — коментира Брайс, гледайки намръщено туристите, висящи под убийствената жега.

Даника обаче спря, обърнала ъгловато лице към Сърцето и златната плоча.

— Да си пожелаем нещо.

— Няма да се редя на тази опашка. — Обикновено си „пожелаваха нещо", крещейки пиянски късно нощем, когато се прибираха от „Белият гарван" и площадът беше празен. Брайс погледна часа на телефона си. — Не трябва ли да побързаш за Комициума?

Цитаделата с пет кули на губернатора беше на петнайсетина минути път пеша.

— Имам време — увери я Даника, хвана я за ръката и я задърпа през тълпите към онази част на Сърцето, заради която се стичаха толкова туристи.

Към кварца беше прикрепен внушителен циферблат: издигнат на около метър над земята диск от масивно злато, с инкрустирани седем различни скъпоценни камъка, всеки от които обозначаваше по един от районите на града, чиито символи бяха гравирани отдолу.

Смарагд и роза за Пет рози. Опал и криле за Централния бизнес район. Рубин и сърце за Стария площад. Сапфир и дъб за Лунната гора. Аметист и човешка ръка за Асфоделските поля. Тигрово око и змия за Месарския пазар. Оникс — толкова черен, че поглъщаше светлината — и череп с кръстосани кокали за Костения квартал.

Под дъгата от скъпоценни камъни и гравираните символи имаше леко изпъкнал малък диск, чийто метал беше протрит от безброй ръце, лапи, перки и какви ли не други крайници.

На табелка до него пишеше: „Докосвате на собствена отговорност. Не използвайте между залез и изгрев. Нарушителите подлежат на глоба".