Дом на пръст и кръв

Реално не беше истинско безсмъртие — ванирите остаряваха и умираха или от естествена смърт, или поради други причини, но Скокът толкова забавяше процеса на стареене, че в зависимост от вида същество първата бръчка можеше да се появи чак след векове. Елфите живееха до хиляда години, метаморфите и вещиците — около пет века, ангелите — някъде по средата. Обикновените човеци не правеха Скока, защото не носеха магия във вените си. Затова в сравнение с човеците, които живееха кратко и телата им се възстановяваха бавно, ванирите реално бяха безсмъртни — децата на някои видове достигаха пълна зрялост чак на осемдесетгодишна възраст. И повечето бяха много, много трудни за убиване.

Брайс избягваше да се замисля къде е нейното място в този спектър — дали полуелфическата природа й отреждаше сто, или хиляда години. И не я интересуваше, стига Даника да беше до нея през цялото време. Като започнеха от Скока. Щяха заедно да полетят към смъртоносните дълбини на съзрялата си сила, да се сблъскат с онова, което ги чакаше в дъното на душите им, а после бързо да се изкачат обратно към живота, преди липсата на кислород да им донесе мозъчна смърт. Или просто смърт.

Но докато Брайс щеше да се сдобие с магическа сила, колкото да прави готини номера по партита, Даника се очакваше да извлече такова море от мощ, че веднага да надмине по ранг майка си Сабин — да стане могъща колкото елфическа кралица и може би дори да надмине самия Есенен крал.

Досега не се беше раждал метаморф с такава сила, но всички стандартни тестове в детска възраст го потвърждаваха: направеше ли Даника Скока, щеше да придобие внушителна сила сред вълците, невиждана още от древността в земите отвъд морето. Тя нямаше да стане просто прим на вълците от Лунния град. Имаше потенциала да се превърне в алфа на всички вълци. На цялата планета.

Но самата Даника като че ли не даваше и пет пари за това. Не планираше бъдещето си въз основа на тези изгледи.

След като години наред обсъждаха злобно безсмъртните, измерващи животите си във векове и хилядолетия, двете заедно стигнаха до решението, че двайсет и седем е идеалната възраст за Скока. Точно преди да им се появят бръчки и сиви коси. Попиташе ли ги някой, обясняваха просто: „Какъв е смисълът да сме безсмъртни тарикатки, ако циците ни са увиснали?“

„Суетни патки", присмя им се Фурия, когато й споделиха причината.

Самата тя беше направила Скока на двайсет и една, и то не по собствено желание. Просто се беше случило или я бяха принудили — Брайс и Даника можеха само да гадаят. Фурия бе посещавала Университета на Лунния град само като част от прикритието си за някаква мисия; през повечето време вършеше отвратителни неща за безбожни пари в Пангера. И никога не им издаваше подробности.

Даника твърдеше, че е наемна убийца. Дори кротичкият фавн Хвойна, четвъртата страна на приятелския им квадрат, признаваше, че това е най-вероятният вариант. Често се питаха и дали Фурия не изпълнява поръчения на астерите и марионетките им от Имперския сенат. Но всичко това нямаше значение — важното беше, че Фурия винаги се отзоваваше, когато им трябваше помощ. И дори когато не им трябваше.

Брайс протегна ръка над златния диск. Погледът на Даника я притискаше като студен камък.

— Хайде, Бри, не бъди бъзла.

Брайс въздъхна и сложи ръка върху диска.

— Пожелавам си Даника да отиде на маникюр. Ноктите й са направо гнусни.

През тялото й прелетя светкавица и нещо сякаш я засмука леко в областта на пъпа. Даника се разсмя и я бутна.

— Шибана идиотка.

Брайс преметна ръка през раменете й.

— Заслужи си го.

Даника благодари на стражарката, която засия заради вниманието й, и тръгна покрай опашката от туристи, без да я е грижа, че продължават да снимат. Повървяха мълчаливо до северния край на площада, откъдето Даника трябваше да потегли към пълните с ангели небеса и кулите на Централния бизнес район — и към внушителния Комициум в сърцето му. Брайс пък щеше да се отправи към Храма на Луна на три пресечки оттам.

Даника кимна с брадичка към улицата зад Брайс.

— Ще се видим у дома.

— Внимавай.

Брайс въздъхна, опитвайки да се отърси от неспокойството.

— Знам как да се пазя, Бри — увери я Даника, а в очите й блестяха любов и сърцераздирателна благодарност просто защото някой го беше грижа за нея.

Сабин беше абсолютна кучка. Дори не искаше да загатне кой е бащата на Даника — затова тя бе отраснала само с дядо си, който беше твърде стар и вглъбен в себе си, за да я спаси от жестокостта на майка й.

Брайс кимна.

— Успех. И не вбесявай твърде много хора.

— Няма друг начин — отвърна Даника с усмивка, която не стигаше до очите й.

3

Когато Брайс се прибра от работа, глутницата „Дяволи“ вече я чакаше в апартамента й.

Веднага разпозна гръмкия смях, който я посрещна още преди да прекоси стълбищната площадка на втория етаж — както и бодрото кучешко джафкане. И двата звука продължиха, докато изкачваше стълбището до горния етаж, ядосана, задето плановете й за тиха вечер на дивана пропадаха.