Домът на Червения убиец

Между тях стоеше гъвкав тъмнокож мъж с обилно намаслени брада и коса. Беше облечен в сини широки панталони и тежко военно наметало над жакета. Очите му постоянно шареха, гледаше Кранстън и Ателстан като врагове. Коронерът излая някакъв въпрос към него, но мъжът само го погледна безизразно, отвори уста и посочи с пръст. От съжаление Ателстан отклони поглед от празното място, където трябваше да се намира езикът му.

– Растани е ням – обади се Филипа. Гласът ѝ беше изненадващо плътен и дрезгав. – Бил мюсюлманин, но сега се покръсти в нашата вяра. Той е... – тя прехапа устни. – Беше прислужник на баща ми.

Очите ѝ се напълниха със сълзи и тя стисна здраво ръката на годеника си, макар че младежът стоеше по-нестабилно на краката си от нея.

След като представянето завърши, Колбрук извика за още столове и – като улови жадния поглед, който сър Джон хвърли към чашата на младежа – за греяно вино с мляко и подправки. Кранстън и Ателстан седнаха в средата на групата. Сър Джон нямаше задръжки. Отметна назад наметалото си, протегна подобните си на пънове крака и се потопи в топлината на огъня. Изгълта греяното вино наведнъж, подаде чашата си да я напълнят отново и шумно засърба от нея, като облизваше устни и се оглеждаше, сякаш всички наоколо му бяха най-близки приятели. Докато нареждаше писмените си принадлежности върху таблата за писане в скута си, Ателстан прошепна молитва Бог да запази Кранстън трезвен и буден. Джефри се подхилкваше, а двамата рицари гледаха невярващо.

– Ти ли си кралският коронер? – попита високо сър Фулк.

– Да, той е – намеси се Ателстан. – И сър Джон невинаги е такъв, какъвто изглежда.

Кранстън отново облиза устните си.

– Не, не, не съм – промърмори той. – Подозирам, че същото важи за всички тук. Запомнете една полезна мисъл: всеки мъж, роден от жена, има три личности: каквато изглежда, каквато твърди, че е и – той се огледа – каквато е всъщност – после се усмихна на Филипа. – Същото важи и за нежния пол. – Внезапно си спомни за Мод и мисълта го отрезви по-бързо от кофа студена вода. – Същото – продължи той сприхаво – важи и за убиеца на сър Ралф Уитън, коменданта на Тауър.

– Подозираш ли някого тук? – попита сър Фулк, по чието лице се беше стопила всяка следа от веселие.

– Да! – отсече Кранстън.

– Това е обидно! – избухна капеланът. – Милорд коронер, ти си пиян! Идваш тук, без да ни познаваш...

Ателстан докосна ръката на коронера. Усещаше, че сър Джон е в опасно настроение, забеляза и как двамата хоспиталиери са разтворили наметалата си, за да покажат камите на коланите си. Кранстън прие предупреждението.

– Не обвинявам никого – каза той меко, – но обикновено се оказва, че корените на убийството, също както и на милосърдието, се крият у дома.

– Интересуват ни три неща – дипломатично се намеси Ателстан. – Кой е убил сър Ралф, защо и как?

Помощникът изсумтя презрително. Кранстън се приведе напред.

– Искаш ли да кажеш нещо, сър?

– Да. Сър Ралф може да е бил убит от всеки бунтовник в Лондон, от селяни от стотици села наоколо или от незнаен убиец, изпратен да извърши това ужасно дело.

Кранстън кимна и му се усмихна.

– Може би – отвърна той мило, – но ще се върна към твоята теория по-късно. Междувременно никой от вас не бива да напуска Тауър – той огледа залата. – След като огледам трупа, искам да говоря с всички ви, но в по-подходяща обстановка.

Помощникът беше съгласен.

– Параклисът "Сейнт Джон" в Бялата кула – обяви той. – Там е топло, сигурно и ще имаме известно уединение.

– Добре! Добре! – отговори Кранстън. Усмихна се престорено на групата. – След малко ще ви видя там. Сега искам да огледам тялото на сър Ралф.

– В северния бастион – каза Колбрук, стана рязко и ги изведе от залата.

Сър Джон се заклатушка като галеон зад него, докато Ателстан бързо прибираше перото, мастилницата и пергамента. Свещеникът беше доволен – разполагаше с имена, първи впечатления и Кранстън беше изиграл любимия си номер да отблъсне всички. Коронерът беше хитър като лисица.

– Ако се държиш грубо със заподозрените – беше му казал веднъж, – по-малко вероятно е да си губят времето да те лъжат. А както знаеш, братко, повечето убийци са лъжци.

Колбрук ги изчака в подножието на стълбите и мълчаливо ги поведе покрай високата Бяла кула, която блестеше сред гъстия сняг, натрупан около основите ѝ. На всеки перваз, корниз и прозорец имаше следи от мраз и лапавица. Ателстан спря и погледна нагоре.

– Великолепна! – промърмори той. – Велики са делата на човека!

– И ужасни – добави Кранстън.

Двамата спряха за няколко секунди, възхищавайки се на чисто белия камък на голямата кула. Канеха се да продължат, когато една врата в подножието ѝ, скрита от външните стълби, се отвори. Фантастично гърбаво чудовище с гъста бяла коса изскочи пред тях. За миг то сякаш замръзна. Лицето му беше бледо, тялото – покрито с пластове шарени дрипи, на краката си носеше твърде големи ботуши. Най-накрая то тръгна към тях на четири крака, разпръсквайки снега от двете си страни. Помощникът изруга и се обърна.