Домът на Червения убиец

– Хайде, сър Джон – подкани го той, – има и още, нали?

Кранстън отвори очи.

– Разбира се, че има. Уитън не беше харесван както в кралския двор, така и от лондончани, та дори и от селяните.

Ателстан усети, че сърцето му замря. И друг път бяха стигали до въпроса, който щеше да зададе.

– Мислиш ли, че може да е работа на Голямата общност? – попита той.

Кранстън кимна.

– Възможно е. Помни, братко, някои от енориашите ти може да са част от това общество. Ако Голямата общност предизвика размирици, бунтовниците ще се опитат да завземат Тауър. Който държи Тауър, има контрол над реката, града, Уестминстър и Короната.

Ателстан придърпа юздите и се замисли над думите на Кранстън. Нещата в Лондон не вървяха добре. Кралят беше дете, а регентът, чичо му Джон Гонт, не беше обичан. Дворът беше покварен, селяните – съсипвани от данъци и приковани към обработваната от тях земя чрез жестоки закони. От известно време, като листа от силен вятър, се носеха слухове, че селяни от Кент, Мидълсекс и Есекс са създали тайно общество, наричано Голямата общност. Водачите му планирали въстание и поход към Лондон. Ателстан дори познаваше бегло един от тях – Джон Бол, пътуващ свещеник; той беше толкова красноречив, че би могъл да превърне и най-кроткия селянин в пламенен бунтовник с думи като тези: "Когато Ева е предяла, а Адам копал земята, къде тогаз е бил аристократът?" Беше ли смъртта на Уитън предзнаменование за нещо подобно, питаше се Ателстан. Бяха ли намесени някои от енориашите му? Той знаеше, че се събират по кръчмите и се оплакват един на друг съвсем основателно. Тежките данъци и суровите закони бяха достатъчно жестоки, за да накарат и светец да въстане. А ако започнеше бунт, какво щеше да прави той? Да остане на страната на властта или като много свещеници да се присъедини към бунтовниците? Погледна косо към Кранстън. Коронерът изглеждаше потънал в мислите си и свещеникът отново долови тъгата му.

– Нещо лошо ли се е случило, сър Джон?

– Не, не – промърмори коронерът.

Ателстан реши да го остави на мира. Може би сър Джон беше прекалил с пиенето предната вечер.

Яздеха по покритата със сняг Тауър Стрийт, покрай църквата, където един бедняк беше коленичил и се покайваше за някакъв грях; ръцете му, стиснали броеницата, се бяха вдървили от студ и Ателстан потръпна, замисляйки се какви покаяния налагаха някои свещеници на енориашите си. Сър Джон издиша и дъхът му увисна като облак в студения въздух.

– Да му се не види! – промърмори той. – Кога пак ще изгрее слънце?

Бяха навлезли в Пети Уелс, когато внезапно женски глас, чист и весел, запя една от любимите коледни песни на Ателстан. Спряха се за миг да послушат, после пресякоха покрития с лед площад. Над тях се издигаха покритите със сняг стени, кули и бастиони на Тауър. Огромна маса от дялан камък, гигантската крепост сякаш не бе строена да защитава Лондон, а да го държи в страх.

– Много мрачно място – промърмори Кранстън. – Домът на Червения убиец – той погледна насмешливо към Ателстан. – Старите ни приятели, Убийството и Смъртта, бродят тук.

Ателстан потръпна, не само от студ. Минаха по подвижния мост. Под тях водата в рова и мръснозелената слуз, която винаги я покриваше, бяха замръзнали. Минаха под черната арка на Средната кула. Огромната порта приличаше на отворена уста, а свалените наполовина железни решетки – на зъби. Над тях отрязаните глави на двама пирати, заловени в Тясното море, се зъбеха в зловещи усмивки. Ателстан прошепна молитва.

– Боже, пази ни – мърмореше той – от всички дяволи и демони, и от злите духове, които живеят тук!

– Боже, пази ме от живите! – отвърна Кранстън. – Струва ми се, че самият сатана може да се разплаче от злото, на което са способни хората.

Портата беше охранявана от стражи, застанали под тесния, извит свод, увити в кафяви вълнени наметки.

– Аз съм сър Джон Кранстън – коронер! – изрева Кранстън. – Имам кралска заповед. А това е моят писар, брат Ателстан, който заради греховете си служи и като енорийски свещеник в "Сейнт Ерконуолд" в Съдърк. Място – коронерът се усмихна на обиденото изражение на Ателстан, – където добродетелта и порокът стоят рамо до рамо и си стискат ръцете.