Домът на Червения убиец

– Трябва да са те! – отсече Кранстън. – Кой друг би се интересувал от разлагащи се трупове?

Коронерът отдръпна коня си, когато Филомел гневно наклони глава към него, виждайки, че улицата се стеснява.

– Да можех да ги унищожа до крак! – завалено каза Кранстън. – В трактата ми за управлението на Лондон... – сините очи на коронера, впуснал се в любимата си тема, следяха неотклонно Ателстан, търсейки по лицето му и за най-малкия признак на досада. – Според моя трактат – продължи той – всеки, който практикува черна магия, ще трябва да плати голяма глоба при първо нарушение и да бъде осъден на смърт при второ – той сви рамене. – Но може би са само някакви дребни злосторници.

Ателстан поклати глава.

– Такива неща никога не са дребни – отвърна той. – Веднъж присъствах на екзорсизъм в малка църква близо до Блакфрайърс. Младо момче, обсебено от демони, говореше на странни езици и се издигаше във въздуха. Твърдеше, че демоните влезли в него, след като присъствало на церемония, в която трупът на обесен служел за олтар.

Кранстън потръпна.

– Ако имаш нужда от помощ... – внимателно предложи той.

Ателстан се усмихна.

– Много мило от твоя страна, милорд коронер. Както обикновено, твоето великодушие ми спира дъха.

– Всеки приятел на добрия Бог е и мой приятел – отвърна Кранстън. – Дори да е послушник.

– Аз съм брат-доминиканец – отвърна Ателстан. – Не послушник.

Той хвърли гневен поглед на Кранстън, но коронерът отметна глава и се засмя гръмогласно на изтърканата си шега.

Най-после напуснаха претъпканите улички, избягвайки снега, който се плъзгаше от високите, полегати покриви, и поеха по главната улица към Лондонския мост. Павираната част беше покрита с лед и тънък пласт сняг, който хапещият вятър вдигаше във въздуха при внезапните си пориви. Тук-там имаше все още сергии, но продавачите се криеха зад парцаливите платнени навеси от свирепия вятър, който запълваше небето с плътни снежни облаци.

– Време е да си намеря тайна къща – промърмори Кранстън.

Продавач на реликви стоеше пред хана "Абатът от Хайдс" и се опитваше да продаде жезъл, който според него някога принадлежал на Мойсей. Двама затворници, оковани заедно и пуснати от Маршълсий, където затваряха неизправните длъжници, молеха за милостиня за себе си и други бедни нещастници. Ателстан им хвърли няколко монети, трогнат от посинелите им крака. Конете на Кранстън и Ателстан бяха добре подковани, но малкото хора наоколо се пързаляха и хлъзгаха по опасния, черен лед. Упоритите пешеходци с мъка пристъпваха предпазливо, държейки се за къщите, край които минаваха. Въпреки това, както отбеляза Кранстън, правосъдието действаше; пред болницата "Сейнт Томас" един пекар беше прикован на леса, за да бъде влачен по улиците, като наказание, задето бе продавал мухлясал хляб. Ателстан си спомни парчето хляб, което беше изплюл, и загледа как влачат нещастника с магаре. Пиян гайдар се хлъзгаше и залиташе след него и свиреше шумна мелодия, за да заглуши стоновете на пекаря. Наливаха в устата на един окован кръчмар вкиснало вино, до него потен пристав бичуваше проститутка със сноп клони от зеленика.

– Сър Джон – прошепна Ателстан, – горката жена е понесла достатъчно.

– Майната ѝ! – изръмжа Кранстън. – Сигурно си го заслужава.

Ателстан се вгледа в кръглото му зачервено лице.

– За Бога, сър Джон, какво ти става?

Той чувстваше, че престорената веселост и наливането с вино прикриват голям гняв или тревога. Крансън примигна и се усмихна престорено. Извади меча си, насочи коня встрани към позорния стълб и преряза въжетата на проститутката. Жената се строполи в кървава купчина върху леда. С рев, който направи грозното му лице още по-уродливо, приставът заплашително тръгна към Кранстън. Сър Джон размаха меча и свали шала от лицето си.

– Аз съм коронер Кранстън! – извика той.

Мъжът бързо отстъпи. Сър Джон бръкна под наметката си, извади няколко пенита и ги хвърли на проститутката.

– Печели си честно хляба! – отсече той.

Погледна яростно спътника си, сякаш го предизвикваше да каже нещо, после двамата продължиха покрай вертепите към широкия Лондонски мост. Целият мост беше покрит с лед и обгърнат от мъгла. Ателстан спря и хвана Кранстън за ръката.

– Сър Джон, нещо не е наред! Прекалено е тихо!

Кранстън се ухили.

– Не си ли разбрал, братко? Погледни долу, реката е замръзнала.