Домът на Червения убиец

– Аз мога да пазя – намеси се той. – Всъщност го правя, когато... – свещеникът не довърши.

– Когато изучаваш звездите, братко – намеси се свинарката Урсула и предизвика сподавен хоров кикот, защото всички енориаши знаеха за странните занимания на свещеника си.

Художникът Хъдъл се обади.

– Помоли сър Джон Кранстън да ни помогне. Може да прати войници да пазят гробището.

Ателстан поклати глава.

– Коронерът – отвърна той – не може да праща кралските войници насам-натам.

– Ами приставите? – включи се жената на Уоткин. – Ами кварталната стража?

Да, що се отнася до тях, помисли си мрачно Ателстан, съветникът и другите чиновници рядко се занимаваха със "Сейнт Ерконуолд", още по-малко с гробището и не биха се разтревожили, че гробовете на трима непознати са били отворени.

– Кои са тези хора? – попита меко Бенедикта. – Защо го правят? Какво търсят?

Думите ѝ потънаха в море от тишина. Всички лица се извърнаха към свещеника за отговор. Това беше моментът, от който се боеше Ателстан. Гробището беше Божия земя. Когато за пръв път беше дошъл в енорията преди девет месеца, той беше много строг към онези, които се опитваха да направят пазар там и към момчетата, които играеха с костите, изровени от кучета или прасета. "Гробището" беше заявил той, "е Божия земя, където вярващите очакват второто пришествие на Христа". Дори тогава Ателстан не беше обяснил изцяло причината за своята строгост: той тайно споделяше страховете на Църквата от онези, които се прекланяха пред Сатаната, Господаря на кръстопътищата⁸ и Повелителя на бесилото, и често изпълняваха черните си магически ритуали на гробищата. Всъщност беше чул за един случай в енорията на църквата "Сейнт Питър" в Корнхил, където черен магьосник хранел с трупове демони и скорпиони.

Ателстан се изкашля. Как можеше да отговори? В този миг вратата се отвори и Кранстън, неговият спасител, тържествено влезе в църквата.

Втора глава

Сър Джон отметна наметалото и избута бобровата си шапка на тила.

– Хайде, братко – извика той, намигайки на Бенедикта. – викат ни в Тауър. Явно убийците не са си дали почивка заради времето.

За първи път Ателстан се зарадва на драматичния начин, по който обичаше да се появява Кранстън. Свещеникът се взря в него.

– Кларет ли си пил, сър Джон?

Кранстън почеса месестия си нос.

– Малко – каза той завалено.

– Ами гробището? – изохка Уоткин. – Сър Джон, нашият свещеник трябва да се погрижи за това.

– Разкарай се, миризлив дребосък!

Жената на Уоткин скочи и погледна заплашително Кранстън.

– Милорд коронер, идвам веднага – намеси се Ателстан с помирителен тон. – Уоткин, ще се погрижа за тази работа, когато се върна. Междувременно нахрани Бонавентура и угаси факлите. Сесили, ще изнесеш ли храна за прокажените?

Момичето го погледна безизразно и кимна.

– Имай предвид – промърмори Ателстан, – че през деня те скитат и сами се грижат за себе си.

Той се усмихна кротко на обичните си енориаши, слезе бързо по заледените стълби на църквата и пое към свещеническия дом.

Отряза си парче хляб, но го изплю, защото беше престоял и накиселяваше.

– Ще ям по пътя – промърмори той и сложи в дисагите пергамент, кутии с пера и мастилници.

Филомел, старият му боен кон, изцвили и го побутна, което беше много досадно – Ателстан тъкмо се опитваше да закопчае ремъците под издутия му корем.

– Все повече заприличваш на Кранстън – промърмори свещеникът.

Той отведе Филомел пред църквата и изтича по стъпалата към входа. Кранстън се беше облегнал на една колона, гледаше ухилено Сесили и се опитваше да попречи на Бонавентура да се отърка в крака му. Коронерът не понасяше котки след походите си във Франция, където французите бяха катапултирали мъртви котки в малкия замък, превзет от него, за да разпространят заразни болести. Затова пък Бонавентура обожаваше коронера. Явно усещаше кога той е наблизо и винаги се появяваше.

Ателстан прошепна няколко думи на Бенедикта, усмихна се извинително на Уоткин и останалите, взе наметалото с голяма качулка и се върна точно навреме, за да попречи на дебелата свиня на Урсула да се блъсне в Кранстън и да го прекатури. Коронерът изхвърча навън, гледайки ядно Ателстан, сякаш го предизвикваше да се разсмее. Кранстън яхна коня, ревейки нещо за прасета в църквата и как с удоволствие би хапнал сочно парче свинско печено. Ателстан метна дисагите върху Филомел, възседна го и поведе Кранстън надалеч от църквата, преди той да е успял да предизвика разправия.

– Защо в Тауър, сър Джон? – попита той бързо, опитвайки се да отклони гнева на коронера.

– След малко ще разбереш, послушнико! – сопна му се Кранстън.

– Аз съм брат-доминиканец, не послушник! – промърмори Ателстан.

Кранстън се оригна и отпи отново от меха с вино.

– Какво става там? – попита той.

– Имахме енорийски съвет.

– Не, говоря за гробищата.

Ателстан го уведоми и лицето на коронера стана сериозно.

– Мислиш ли, че са от поклонниците на сатаната? Черните господари на гробищата? – прошепна той и доближи коня си до Филомел.

Свещеникът направи гримаса.

– Би могло.