Домът на Червения убиец

– Пийни си кларет, добри ми съветнико, той успокоява стомаха и подсилва сърцето – той спря и се върна крачка назад.

– След това нареди да арестуват Роджър Дроксфорд. Обяви го за престъпник и предложи... – Кранстън присви очи. – Предложи десет лири награда за главата му, жив или мъртъв. Накарай да запечатат къщата и в случай, че не се появи завещание или някой самопровъзгласил се наследник, градският съвет ще може да забогатее малко.

Той се качи по стълбите, мина през кръчмата, излезе в лютия студ на улицата и обяви:

– Открих кръчмаря. Убит. Мисля, че добрият съветник ще има нужда от помощта ви, за да събере тялото.

После, с ръка върху дългата си уелска кама, сър Джон пое обратно по заледените улици и алеи. Зави по Мърсъри Лейн и изпъшка, когато леденият вятър го остави без дъх.

– О, лято! – изстена той. – С туфи цветя, с красива и тучна трева!

– Ателстан трябваше да е тук и да ми помага – промърмори той. – Ако не с обезглавените трупове, то поне да ме крепи по леда.

Тръгна по Чийпсайд. Тъмна фигура изникна от сенките и се насочи към него. Кранстън извади камата наполовина.

– Сър Джон, в името на Иисус!

Кранстън се вгледа внимателно в изпитото лице на еднокракия просяк, който винаги продаваше джунджурии на разнебитената си сергия на ъгъла на Милк Стрийт.

– Не си ли в леглото, Лейф? Май си търсиш жена, а?

– Сър Джон, ограбиха ме!

– Иди при шерифа!

– Сър Джон, нямам пари и храна.

– Тогава не ставай от леглото!

Лейф се опря на стената.

– Не си платих наема и изгубих таванската си стаичка – оплака се той.

– Иди да просиш в "Сейнт Бартоломю"! – излая Кранстън и продължи.

Чу, че Лейф накуцва след него.

– Сър Джон, помогни ми.

– Разкарай се, Лейф.

– Благодаря, сър Джон – отвърна просякът, когато на земята издрънчаха монети.

Лейф познаваше достатъчно добре дебелия коронер, за да знае, че сър Джон мрази да го виждат как дава милостиня.

Кранстън спря пред къщата си и погледна към осветените от свещи прозорци. Лейф едва не се блъсна в него и коронерът го бутна встрани. Какво става с Мод, чудеше се сър Джон. Винаги беше смятал, че бракът е като да бръкнеш в торба със змии – от късмета ти зависи какво ще извадиш. Но той беше много щастлив. Обожаваше Мод от кестенявата ѝ коса до петите на малките ѝ крачета.

Докато размишляваше, една фигура внезапно се появи от тясната уличка край къщата му.

– Да му се не види! – възкликна той. – Никой ли в този безпросветен град не спи?

Мъжът приближи и Кранстън разпозна ливреята на кметски служител.

– Сър Джон, кметът и шерифите държат да се явите незабавно в кметството.

– Върви по дяволите!

– Благодаря, сър Джон. Кметът каза, че отговорът ви ще бъде нещо подобно. Да ви изчакам ли? – Младежът потри ръце. – Сър Джон, студено ми е.

Все още ругаейки, Кранстън потропа на вратата на къщата си. Отвори му прислужница с изпито лице. Зад нея стоеше Мод, вече напълно облечена, по лицето ѝ имаше следи от сълзи. Сър Джон ѝ се усмихна, за да скрие собственото си безпокойство.

– Жено, отивам в кметството, но не и преди да закуся – той въведе младия вестоносец в къщата. – И той ще яде. Като го гледам, има нужда.

Кранстън се завъртя на пета, отново излезе и се върна, влачейки Лейф за врата.

– И този мързеливец ще хапне с нас. После му намери работа. Ще прекара Коледа тук – той потупа голямото си шкембе. – За всички нас гореща овесена каша и хлебчета с подправки! – Коронерът подуши въздуха. – И малко от прясно изпечения бял хляб – той погледна лукаво жена си. – И кларет, греян и с подправки. После кажи на коняря, че ще ми трябва кон.

Той се усмихна широко, но въпреки веселото си бърборене не пропусна да забележи колко бледа и болна изглеждаше жена му. Отмести поглед от нея. Боже, помисли си, нима ще загубя Мод? Захвърли наметалото си и мина край нея, като леко я докосна по рамото.

*

Ателстан раздаваше причастието, слагаше тънките бели питки върху езиците на енориашите си. Крим държеше сребърния поднос под брадичките им, за да улови трохите, които можеше да паднат. Повечето членове на енорийския съвет се бяха появили, някои дойдоха по средата на литургията.

Свещеникът се канеше да се върне при олтара, когато чу почукване по външната стена на отсрещното крило. Разбира се! Беше забравил прокажените, двама нещастници, на които беше позволил да се подслонят в костницата на гробището. Ателстан ги снабдяваше с храна, нещо за пиене и вода, смесена с лековит сок от черници, за да се мият, но нито веднъж не беше зървал бледите им, обезобразени лица, макар че, ако се съдеше по дрехите, единият определено беше мъж. Искаше му се да може да направи нещо повече за тях, но църковният закон беше категоричен – прокажените не можеха да получат причастие заедно с останалата част от паството, а само през един отвор в стената на църквата, предназначен за тях.

Крим си спомни задълженията, взе тънка ясенова пръчка и я подаде на свещеника, който набучи на края ѝ нафора и я промуши през отвора. Повтори го, прошепна молитва и се върна да довърши службата.