Домът на Червения убиец

Ателстан погледна невярващо през перилата на моста. Обикновено водата долу се вълнуваше и пенеше. Сега сякаш беше подменена с поле от бял лед, простиращо се, докъдето поглед стига. Ателстан протегна врат и чу виковете на момчетата, които се пързаляха, привързали към обувките си кости от волски пищяли. Някой даже беше отворил сергия наблизо, уханието на горещ пай с говеждо накара стомаха на Ателстан да се свие от глад. Продължиха покрай параклиса "Сейнт Томас" по Бридж Стрийт, през Билингстън и нагоре по Ботолф'с Лейн до Ийстчийп. Градът сякаш бе омагьосан от ледена вещица. Малко сергии работеха и обичайните крясъци на чираци и търговци бяха заглушени от желязната хватка на зимата. Отбиха се в един магазин за пайове. Ателстан си купи един с кълцано месо и отхапа голяма хапка, наслаждавайки се на соковете му и вкусното ухание на прясно изпечено тесто и месо с много подправки. Кранстън го наблюдаваше.

– Вкусно ли ти е, братко?

– Да, милорд. Защо не хапнеш и ти?

Кранстън се усмихна дяволито.

– Бих искал – отвърна той, – но нали не си забравил, че са коледни пости? Трябва да се въздържаш от месо!

Ателстан погледна с копнеж полуизядения пай, после се усмихна, довърши го и облиза пръсти. Кранстън поклати глава.

– Докъде ще стигнем – шеговито се завайка той, – щом и монасите започнаха да пренебрегват църковните закони!

Ателстан облиза устни и се приведе към него.

– Грешиш, сър Джон. Днес е тринайсети декември, празникът на света Лучия, девица и мъченица. Позволено е да ям месо – той очерта кръст във въздуха. – А ти можеш да пиеш двойно повече кларет от обичайното – свещеникът хвана юздите на коня си с една ръка. – Е, сър Джон, какво ни води в Тауър?

Една каруца, натоварена с кисели зелени ябълки, изтрополи покрай тях и Кранстън се отдръпна встрани.

– Чувал ли си за сър Ралф Уитън, комендант на Тауър?

Ателстан кимна.

– Кой не е чувал? Опасен воин, смел кръстоносец и личен приятел на регента Джон Гонт.

– Беше – прекъсна го Кранстън. – Рано тази сутрин Уитън е бил открит в покоите си в северния бастион на Тауър с прерязано открай докрай гърло и потънал в повече кръв, отколкото би изтекла от изкормено прасе.

– Някаква следа от убиеца или оръжието?

Кранстън поклати глава и духна върху вледенените си пръсти.

– Нищо – дрезгаво каза той. – Уитън има дъщеря Филипа. Сгодена е за Джефри Парчмайнър. Очевидно сър Ралф харесвал младежа и му вярвал. Рано сутринта Джефри отишъл да събуди бъдещия си тъст и го открил мъртъв – той си пое дълбоко дъх. – Но по-любопитно е друго – преди смъртта си сър Ралф подозирал, че някой заплашва живота му. Четири дни преди да го убият, получил писмено предупреждение.

– Какво пишело в него?

– Не знам, но комендантът се уплашил. Напуснал обичайните си покои и се преместил в северния бастион. Стълбището към стаята му било пазено от двама доверени войници. Вратата между стълбите и коридора към стаята била заключена. Сър Ралф имал ключ, пазачите също. Същото се отнасяло и до стаята му. Той я заключвал отвътре, а хората му имали друг ключ.

Внезапно Кранстън се наведе, сграбчи юздата на коня на Ателстан и го издърпа, точно когато голяма снежна маса се плъзна от надвесените покриви и се стовари върху леда.

– Трябва да продължим – отбеляза сухо свещеникът. – Иначе, сър Джон, може да се озовеш с още един труп в ръцете и този път ти ще бъдеш заподозрян.

Кранстън се оригна и отпи голяма глътка от меха с вино.

– Подозираш ли младия Джефри? – попита Ателстан.

Кранстън поклати глава.

– Не. Двете врати били още заключени; пазачите отключили първата, за да го пуснат, после пак заключили. Джефри минал по коридора, почукал и се опитал да събуди сър Ралф. След като не успял, се върнал за войниците, които отключили стаята. Вътре намерили коменданта на Тауър, проснат на леглото с прерязано гърло. Дървените капаци на прозорците били широко отворени – Кранстън се обърна и плю, за да прочисти гърлото си. – Още нещо: пазачите не пускали вътре никого, без да го претърсят старателно, така постъпили и с младия Джефри. Не намерили нож нито у него, нито в стаята.

– От какво се е боял толкова сър Ралф?

Кранстън поклати глава.

– Бог знае! Но имаме доста заподозрени. Бил в лоши отношения с помощника си Гилбърт Колбрук, който искал поста му. После и капеланът Уилям Хамънд, когото сър Ралф хванал да продава хранителни припаси от складовете на Тауър. Двама приятели на сър Ралф, рицари хоспиталиери, дошли, както обикновено, да прекарат Коледа с него. Има и един ням сарацин, личен прислужник, когото сър Ралф пленил на кръстоносния поход в Светите земи.

Ателстан нахлупи по-плътно качулката си, когато студеният вятър защипа ушите му.

– Cui bonol – попита той.

– Какво значи това?

– Прочутият въпрос на Цицерон: Кой има изгода от това?

Кранстън стисна устни.

– Добър въпрос, скъпи свещенико. Той ни отвежда към брата на сър Ралф, сър Фулк Уитън. Той ще наследи част от имуществото на брат си.

Кранстън млъкна, притвори очи и тихичко се оригна след вкусната закуска. Но Ателстан познаваше дебелия коронер като петте си пръста.