Домът на Червения убиец

– Разбира се, че има! – изсъска Фицормонд. – Аз съм убиец, отче. Убиец. Отнех живота на приятеля си. Не! Не сега! – Той поклати глава и каза сякаш на себе си: – Бях съучастник в убийство. И се извърнах на другата страна.

Ателстан се напрегна, опитвайки се да скрие тръпката на възбуда – любопитството, породено у свещеник, който при изповед имаше неповторимата възможност да вижда как една душа разкрива най-тайните си кътчета.

– Чие убийство? – тихо попита той.

Рицарят поклати глава, хлипайки като дете.

– Сър Брайън! – Ателстан леко го потупа по рамото. – Седни, човече. Хайде, седни.

Рицарят се свлече на пейката. Доминиканецът се огледа и видя кана за вино и бокали върху сандъка. Стана, напълни един и го пъхна в ръката на Фицормонд.

– В църковния закон не пише – усмихна се Ателстан, – че човек не може да пийне по време на изповед. – Той изтри потните си ръце в расото. – Или, както казва свети Павел, "употребявай и малко вино, поради стомаха си"¹⁵.

Сър Брайън отпи от бокала и се усмихна.

– Да, отче – отвърна той. – И както са казали римляните "In vino veritas". Истината е във виното.

Ателстан кимна, приближи стола си и седна.

– Кажи ми със свои думи, сър Брайън, истината за това убийство.

– Преди много години – започна Фицормонд – бях буен младеж, рицар, мечтаех да стана кръстоносец. Приятелите ми споделяха моите склонности. Всички служехме в Лондон или там наблизо: Ралф Уитън, Джерард Моубри, Адам Хорн и...

– Гласът му пресекна.

– И кой?

– Водачът ни, Бартоломю Бъргиш от Удфорд в Есекс – Фицормонд си пое дълбоко дъх. – Войната във Франция беше приключила. Дю Геклен¹⁶ реорганизираше френската армия, старият ни крал отпадаше и във Франция нямаше нужда от английски мечове, затова отплавахме за Светите земи. Предложихме мечовете си в услуга на краля на Кипър. Прекарахме там две години, газехме в кръв. Накрая кралят се отказа от услугите ни, а ние нямахме нищо освен дрехите, конете, броните и раните си от битките. Станахме наемници в армията на халифа на Египет.

– Всички ли? – попита Ателстан.

– Да, да. Все още бяхме като братя. Като Давид и Ионатан¹⁷. – Фицормонд се усмихна. – Не се бояхме от нищо. Бяхме заедно и споделяхме всичко. В Александрия имаше бунт. Водачът ни Бартоломю беше нает от халифа да помогне на сатрапите му да го потушат – Фицормонд млъкна и отпи от чашата. Беше истинска кървава баня, но накрая пробихме отбраната и Бартоломю ни поведе напред – очите на хоспиталиера срещнаха погледа на Ателстан. – Сечахме жива плът, за да вървим напред. Калдъръмът не се виждаше от кръвта, която се лееше като вода. Армията на халифа ни последва и тогава започна клането. Мъже, жени, деца падаха под мечовете – Фицормонд спря и избърса уста с опакото на дланта си. – И това признавам, отче, макар че ние не участвахме. Бартоломю ни отведе надалеч. Намерихме къща на търговец, пълна с богатства – Фицормонд облиза устни и плътно затвори очи, опитвайки се да си припомни събитията в обления от слънце град преди толкова много години. – Законите на халифа бяха строги – продължи той. – Като наемници нямахме право да плячкосваме, така че по-голяма част от съкровището не ни беше от полза, но Бартоломю намери тежък колан, пълен със злато – рицарят млъкна и посочи шнура около кръста на Ателстан. – Представи си го десет пъти по-дебел, братко. Две тежки парчета кожа, зашити заедно и натъпкани с пари. Всички монети бяха от чисто злато. Цяло състояние.

Фицормонд млъкна отново. Беше се върнал назад във времето, стоеше, уморен и окървавен, зяпнал с отворена уста колана, който Бартоломю беше намерил скрит под плочите на пода.

– Какво стана после? – попита Ателстан.

Фицормонд се усмихна.

– Бартоломю постъпи смело. Каза, че ще изчака да види дали халифът ще ни награди, задето сме пробили отбраната. Но той не го направи, затова водачът ни задържа парите.

– И защо това да е било смело?

– Ако го бяха хванали, щяха да го разсекат от врата до слабините, да изтръгнат гениталиите му и да му ги пъхнат в устата, а отрязаната му глава щеше да бъде набита на кол над градските порти. Бартоломю се съгласи да скрие колана, при положение, че вземе половината от съкровището, а ние си поделим остатъка. Съгласихме се, през нощта избягахме от армията на халифа и по море стигнахме до Кипър.

– Това ли е връзката с кораба? – прекъсна го Ателстан.

– О, не. Пристигнахме спокойно в Кипър, но халифът прати убийци след нас. Хашишини, последователи на Стареца от планината, обучени убийци, които дойдоха през нощта. Бяха толкова самоуверени, че ни изпратиха предупреждение.

– Сусамена бисквита? – попита Ателстан.

– Да, но Бартоломю ги чакаше. Една нощ се промъкнаха в къщата ни, но той ни беше казал да спим на покрива, а през една пролука наблюдаваше спалнята. Знаеш ли – гласът на Фицормонд звучеше като насън, – че Бартоломю не трепна? Затвори тримата в стаята и ги уби – гласът на сър Брайън пресекна. – Той беше най-добрият – Бартоломю. Почтен и честен. Не съм срещал по-опасен воин, а ние го убихме!

Ателстан стана, взе каната с вино и отново напълни бокала му.