Домът на Червения убиец

Филипа направи няколко странни движения с пръсти и Растани ѝ отвърна също с някакви знаци.

– Казва, че му било много студено – обясни момичето. – Бил е в старата стая на татко в Бялата кула.

– Той се движи тихо като котка – забеляза Кранстън. – Би могъл да обиколи крепостта, без никой да го забележи.

– За какво намекваш, сър Джон? – попита рязко Филипа.

– Може Растани да е бил камбаната.

– И как го е направил, за Бога, щом няма следи от стъпки? – попита подигравателно Джефри, заставайки до Филипа.

Кранстън се усмихна:

– Със снежна топка?

Колбрук почти се задави от смях.

– Казах ти, сър Джон, стражите виждат добре мястото около камбаната. Никой не се е приближавал.

Кранстън подсмръкна шумно и погледна с копнеж към вече празния си бокал.

– Сър Джон, преди да продължиш с предположенията си къде съм бил аз – обади се Фицормонд, – ще ти кажа, че бях в стаята си, но никой не ме видя там – той изгледа гневно Кранстън. – Но аз съм духовно лице, рицар и благородник. Не съм лъжец!

– Защо остана там, сър Брайън? – намеси се тактично Ателстан.

Рицарят сви рамене.

– Бях уплашен. И аз получих писмото на смъртта.

Той извади парче пергамент изпод наметката си и Кранстън почти го изтръгна от ръката му.

Хоспиталиерът беше прав. Рисунката беше същата като онези, които бяха получили сър Ралф Уитън и Моубри – грубо нахвърлян кораб с опънати платна и малък черен кръст във всеки ъгъл.

– Получих и сусамова бисквита – каза тихо Фицормонд, – но я изхвърлих.

– Някой друг оглеждал ли е мястото, след като Моубри беше паднал? – попита внезапно Кранстън.

– Аз, Фицормонд и Колбрук – отвърна Фулк. – Когато прозвуча сигналът, всички излязохме от тази стая. Хоспиталиерът беше с нас, когато открихме тялото на Моубри. Поканихме и този млад джентълмен – той махна пренебрежително към Джефри – да ни придружи, но е добре известно, че той се бои от височини.

Джефри се изчерви от срам и извърна поглед.

– Чичо! – тихо каза Филипа. – Това не е честно.

– Не е честно – прекъсна я Кранстън, – че знаем много малко за изминалата нощ. Мистрес Филипа, кога се събраха гостите ти?

– Точно след вечерня, към осем часа.

– И дойдоха всички, освен Растани и хоспиталиерът?

– Да, да, точно така.

Кранстън се обърна към хоспиталиера.

– Къде каза, че си бил тогава?

– В стаята си.

– А Моубри?

– На стената.

– Значи – въздъхна Кранстън, – докато Моубри е размишлявал, вие, останалите, без Фицормонд, сте се събрали тук?

– Да.

– След колко време прозвуча сигналът?

– След два-три часа.

– И никой не е излизал?

– Само Колбрук отиде на обиколка, а други до нужника, но той е в коридора – момичето леко се усмихна. – Всички пихме много.

Ателстан вдигна ръка.

– Няма значение.

Доминиканецът изтръгна пергамента от ръката на Кранстън, отиде при хоспиталиера и го тикна под носа му.

– Сър Брайън, какво означава това?

Рицарят отвърна поглед.

– Сър Брайън Фицормонд – повтори Ателстан, – скоро ще се явиш пред Божия съд. В името на рицарската ти клетва те питам какво означава този пергамент?

Зачервените очи на хоспиталиера се открояваха върху изпитото му, бледо лице. Ателстан почувства, че гледа човек, над който Смъртта вече бе простряла меките си черни криле. Наведе се още по-напред, вече виждаше малките червени венички в очите на рицаря и сивата бледина на бузите му. Фицормонд сигурно беше смел човек, но Ателстан усещаше почти физически страха, като остър мирис, лъхащ от него.

– В името на клетвата ти пред Христа – прошепна Ателстан, – кажи ми истината.

Сър Брайън внезапно вдигна лице и прошепна нещо на ухото му. Доминиканецът изненадано се отдръпна, но после кимна.

– Какво каза? – излая Кранстън.

– После, сър Джон – Ателстан се обърна към останалите от групата. – Какво се случи тук снощи? – попита той, за да обърне разговора в друга посока.

Сър Фулк, на чието лице сега беше изписана обичайната му фалшива сърдечност, се приведе напред.

– Племенницата ми – каза той – искаше да ни благодари за добротата, която сме проявили към нея след смъртта на сър Ралф. Седяхме и вечеряхме като приятели. Говорихме за старите времена и за онова, което може да се случи занапред.

– И никой не е излизал?

– Не и преди да прозвучи сигналът.

– Не, сър Фулк – прекъсна го Джефри. – Спомни си, че пи много – той се усмихна неискрено. – Може би твърде много, за да помниш. Свещеникът излезе – Джефри посочи към капелана Уилям Хамънд, който беше кацнал на стол край огъня, подобен на гарван в черното си расо. – Не помниш ли, че излезе, отче?

– Ходих в стаята си – заяви капеланът. – Бяха ми подарили вино – той погледна злобно Джефри, после Колбрук. – Един енориаш ми го даде. Не е от складовете на Тауър, ако това си мислите – той повдигна рамене. – Да, бях пил много, залитах и се забавих. Точно влизах в кулата Бийчъм, когато камбаната заби.

– Какво стана после? – попита Ателстан. Погледна Колбрук и осъзна, че помощникът не им беше казал какво е правил. – Мастър Колбрук, какво стана?