Домът на Червения убиец

– Продължавай, сър Брайън.

– Бартоломю искаше да си отиде у дома, в имението си в Удфорд. Жена му беше болна, той се боеше и за живота на малкия си син. Същевременно имаше проблеми със сър Ралф Уитън – Фицормонд се вгледа в бокала си. – Ралф беше червеят в ябълката. Мисля, че тайно завиждаше на Бартоломю. Започна да спори за начина, по който трябваше да се подели съкровището, но Бартоломю не прие сериозно думите му. Той каза, че уговорката си е уговорка; той беше намерил съкровището, беше рискувал да понесе гнева на халифа и беше убил тримата убийци, изпратени по петите ни. Но каза, че вярва на кръвните си братя и ни остави съкровището, когато взе кораб от Кипър. – Фицормонд погледна Ателстан и доминиканецът започна да подозира каква е причината за рисунката върху пергамента.

– Какво стана с кораба, сър Брайън?

Рицарят изпразни бокала на една глътка.

– Няколко дни по-късно научихме, че Уитън е пратил тайно съобщение на халифа – той вдигна рамене. – Останалото е ясно. Корабът, с който пътуваше Бартоломю, беше нападнат и потопен.

Ателстан се обърна, когато вратата се отвори с трясък. Появи се Кранстън с разкривено лице и мътни очи.

– Какво става тук, по дяволите? – избоботи той. – Къде... – Той изрече сквернословие и погледна ядно рицаря. – Все още ли искаш да ме предизвикаш на дуел, сър Брайън?

Ателстан стана, хвана Кранстън за ръката, изведе го от стаята и затвори вратата.

– Сър Джон – дрезгаво каза той. – Изповядвам този човек.

Кранстън се опита да го изблъска встрани.

– Разкарай се! – изрева той. – Пет пари не давам!

– Сър Джон, това няма нищо общо с теб.

Ателстан блъсна коронера с цялата си тежест и той залитна назад по коридора. Когато си възвърна равновесието, сър Джон извади дългата си, зловеща на вид кама от канията и бавно отстъпи, приковал кръвясалите си очи в доминиканеца. Ателстан се облегна на вратата.

– Какво ще направиш, Джон? – тихо попита той. – Нима ти, кралският коронер, ще убиеш свещеник, колега и приятел?

Сър Джон спря и се облегна на стената, загледан в дебелите греди на тавана, положени върху каменни подпори.

– Да ми прости Бог, Ателстан – прошепна той. – Предай извиненията ми на сър Брайън. Ще ви изчакам долу.

Свещеникът отново влезе в стаята. Фицормонд държеше главата си с ръце. Ателстан го докосна леко по рамото.

– Забрави за Кранстън – той се усмихна. – Лае повече, отколкото хапе. Сър Брайън, искаше да чуя изповедта ти. Бъргиш е бил убит. Вината сигурно е била само на сър Ралф?

Фицормонд поклати глава и вдигна поглед.

– Не бъди снизходителен, отче. Ралф ни каза какво е направил. Можехме да го спрем. Можехме да предадем сър Ралф на правосъдието. Можехме да търсим по моретата, за да разберем дали Бартоломю не е оцелял.

– Възможно ли беше?

– Може би. Понякога маврите продават пленници на пазарите за роби. Но ние не го потърсихме там. Можехме да намерим вдовицата на Бартоломю и малкия му син, но и това не направихме – Фицормонд удари с юмрук дланта си. – Трябваше да екзекутираме сър Ралф. Вместо това станахме негови съучастници и си поделихме спечеленото по позорен начин богатство.

– Какво стана с вдовицата на Бартоломю?

– Не знам. Пътищата ни се разделиха. Накрая с Моубри се почувствахме толкова виновни, че станахме хоспиталиери и дарихме на ордена богатството, което ни беше останало. Хорн се върна в града и стана влиятелен човек. Уитън започна служба при Джон Гонт– Фицормонд остави бокала на земята пред себе си. – Знаеш ли, отче, едва когато Уитън умря, осъзнах как ни е държал в зловещия си плен – Фицормонд замълча. – Видя ли голямата мечка в двора на Тауър?

– Да.

– Всеки следобед, когато съм тук – продължи Фицормонд, – отивам да я гледам. Мечката е убиец, но нещо у нея ме привлича. Уитън беше такъв. Сър Ралф превърна вината си във връзка между всички нас. С годините се успокоихме, че престъплението ни е било забравено и започнахме да се срещаме всяка година, за да празнуваме Коледа. Никога не споменавахме Бартоломю.

Ателстан кимна.

– Това е най-ужасното на греха, сър Брайън. Оставяме го да стане част от нас, като загниващ зъб, който търпим и забравяме.

Фицормонд потърка лицето си.

– Но какво стана преди три години? – попита Ателстан.

– Не знам. Дойдохме в Тауър като гости на Ралф за Коледа, вечеряхме, както обикновено в "Златната митра" в Пети Уелс, но когато се срещнахме със сър Ралф този път, той изглеждаше така, сякаш бе видял призрак. Всъщност той ни каза точно това и нищо повече.

Ателстан хвана китката на рицаря и го принуди да вдигне поглед.

– Изповяда ли всичко, сър Брайън?

– Всичко, което знам.

– А парчето пергамент?

– Напомняне за кораба, на който плаваше Бартоломю.

– А четирите кръста?

– Символизират четиримата приятели на Бартоломю.

– А сусамената бисквита?

Фицормонд въздъхна и изду бузи.

– Напомняне как Бартоломю ни спаси от убийците и предупреждение за смъртта ни.

– Знаеш ли кой уби сър Ралф и сър Джерард?

– Кълна се в Бога, не!

– Може ли Бартоломю да е оцелял?

– Възможно е.

Ателстан се вгледа във варосаните стени.

– Ами синът му? Сега трябва да е млад мъж.

Фицормонд вдигна рамене.