Домът на Червения убиец

– Хайде, сър Джон – каза той меко. – Тук свършихме, а долу ни чакат.

Те слязоха внимателно по стълбите. Долу Кранстън веднага се почувства по-добре, обърна се и се усмихна на Ателстан.

– Слава Богу! – извика той. – Това не се случва всеки ден, нали, братко?

Слава Богу, помисли си Ателстан, че не си в такова настроение всеки ден. Свещеникът се огледа. Гарнизонът на Тауър вече беше на крак: войници в полуброни седяха на пейките. Въпреки студа искаха да се насладят на слънчевите лъчи. Някои играеха на зарове, други си подаваха мях с вино. Прислужник с кошница прясно опечено месо претича към една от кухните, където щяха да го окачат, за да бъде опушено, нарязано, осолено и прибрано, за да издържи до края на годината. От ковачницата се носеше ек, подобен на звън на камбана; някъде изплака дете – син или дъщеря на някого от гарнизона. Във външния двор някой крещеше заповеди да се смаже портата. Излая куче, откъм кухните се чу смях. Ателстан се усмихна и се поуспокои.

Не бива да забравяш дребните неща в живота, заключи той, те те поддържат жив. Хвана под ръка сър Джон и двамата полекичка тръгнаха през вътрешния двор, стъпвайки внимателно в меката, мръсна киша, нащрек за нестопени късове лед. Един страж ги въведе в кулата Бийчъм и ги заведе в покоите на мистрес Филипа на втория етаж. Стаята беше просторна, със силно издаден еркерен прозорец, който гледаше към вътрешния двор. Седалките в нишите бяха тапицирани с възглавнички, част от прозорците бяха със стъклопис. Още щом влезе, Ателстан почувства, че това е стая на жена – по стените висяха ръчно тъкани гоблени, на единия бяха изобразени златен и сребърен дракон в битка. На друг се виждаше младенецът Иисус в яслите във Витлеем, усмихнат и протегнал ръце към майка си, облечена в златиста роба и небесносиня мантия. Тухлите на стената бяха боядисани в червено и бяло, през полуотворените врати на големите гардероби се виждаха рокли и наметки в различни цветове и от различни тъкани. Малък огън от борови клони гореше в сводестото огнище. В единия ъгъл имаше чекрък, нишката още беше опъната. В другия – отделен от стаята със завеса – се намираше спалнята. Дълга полирана маса стоеше в средата на помещението. На нея бяха поставени подгряващи подложки, пълни с тлеещи въглища, билки и подправки. Ароматът им напомни на Ателстан за свежите пролетни утрини във фермата на баща му в Съсекс. Той забеляза и другата врата в далечния край на страничната стена, която се показваше иззад плътна червена завеса. Ателстан се усмихна и смигна на сър Джон.

– Дамски будоар, милорд коронер – прошепна той.

Кранстън се усмихна, после си спомни за лейди Мод и лицето му посърна.

Когато влязоха, мистрес Филипа се изправи. По темперамент, макар и не по външност, тя напомняше на Ателстан за Бенедикта: беше също тъй спокойна, но той беше забелязал и стоманения ѝ поглед. Беше ли Филипа достатъчно силна и безмилостна, питаше се той, за да извърши убийство? Свещеникът изгледа останалите, които си шепнеха тихо като хора, които се опитват да изглеждат спокойни, но той усещаше напрежението им. Разговорът рязко замря, когато Кранстън прекоси стаята. Може би нещо у Филипа или женственото излъчване на стаята ѝ бе напомнило на Кранстън за Мод, защото коронерът внезапно започна да се държи заядливо с момичето.

– Още едно проклето убийство! – изрева той. – Сега какво?

Джефри Парчмайнър, годеникът на Филипа, се изправи и излезе от сенките край стената. Изглеждаше разтревожен, по-блед и по-трезвен от последния път, когато го беше видял Ателстан.

– Убийство ли, милорд коронер? – заекна той. – Какво доказателство имаш? Нахлуваш в покоите на дамата и крещиш обвинително, но не представяш доказателства. Как да разбираме това?

Ателстан се огледа. Сър Фулк изглеждаше потиснат и седеше прегърбен на стола си. Капеланът, приседнал на столче до огнището, се взираше в пламъците и кършеше ръце, докато Растани, мълчаливият мургав слуга, се беше облегнал на стената, сякаш искаше камъните да се разтворят и да го погълнат. Другият хоспиталиер, Фицормонд, стоеше до прозореца със скръстени ръце и се взираше в пода, сякаш не забелязваше присъствието на Кранстън. Колбрук изглеждаше смутен, потропваше с крак и тихичко си подсвиркваше.

– Годеникът ми зададе въпрос – настоя Филипа. – Откъде знаеш, че рицарят е бил убит? И какво значение има, милорд коронер? Баща ми също беше убит, но по-близо ли си до разкриването на убиеца?

– За убийството на баща ти ще бъде отмъстено – отсече Кранстън. – Колкото до Моубри, и у него е имало същия пергамент и останки от сусамена бисквита. Какво друго доказателство ви трябва?

Филипа го изгледа студено.

– Отговорих на един от проклетите ви въпроси! – извика Кранстън.

– Сър Джон – отвърна тя с леден тон, – смири езика си. Баща ми – гласът ѝ едва не секна – лежи в ковчега си в "Сейнт Питър ад Винкула". Аз, неговата дъщеря, скърбя и настоявам за правосъдие, а ти ми говориш с обидния уличен език на Съдърк. Аз съм дама, сър.

Очите на Кранстън се присвиха злостно.