Домът на Червения убиец

Взеха конете си от конюшнята и ги поведоха по студените, шумни улици. Сякаш всички лондончани бяха наизлезли навън: собствениците на сергии бързаха да наваксат пропуснатите печалби и въздухът беше изпълнен с вкусни миризми от кръчмите и готварниците. Отидоха до Корнхил, минаха покрай Ледънхол, през Олдгейт и спряха пред тълпата, насъбрана около някакъв оратор на ъгъла на Пур Джуъри. Той беше впечатляваща фигура с издължено сурово лице и бръсната глава, облечен от глава до пети в черна роба и наметка. Ораторът млъкна, когато видя Кранстън, и стисна зъби, обзет от ярост. Гневът накара очите му да заблестят, напомняйки на Ателстан за свети Йоан Кръстител в една жива картина. Очите на мъжа бяха впити в Кранстън, когато си пое дълбоко дъх и посочи с костеливия си пръст ясното синьо небе:

– Горко на този град! – дрезгаво извика проповедникът.

– Горко на покварените му управници! Горко на тези, на които служат, на онези, облечените в коприна, които лежат и се тъпчат с най-вкусната храна и най-хубавото вино. Те няма да избегнат Божия гняв! Как можем да ядем и пием, когато бедните ни братя гладуват? Какъв може да бъде техният отговор тогава?

Кранстън ядосано пристъпи напред, но Ателстан го хвана за ръкава.

– Не сега, сър Джон.

– Кой е този? – изсъска Кранстън.

– Пътуващият свещеник Джон Бол. Прочут проповедник – прошепна Ателстан. – Сър Джон – предупреди той, – хората много го харесват. Това не е нито времето, нито мястото.

Кранстън си пое дълбоко дъх, завъртя се на пета и продължи напред. Гневните думи на проповедника ги преследваха, докато минаваха покрай манастира на "Братята на кръста" и завиха наляво по алеята към Тауър.

– Някой ден – изграчи Кранстън – ще видя този негодник на бесилката!

– Сър Джон, той казва истината.

Коронерът се обърна. Гневът му се изпари, изражението му омекна, тялото му се отпусна.

– Какво да направя, Ателстан? Как да нахраня бедните от Кент? Може да ям много, знам, че пия много, но правя всичко по силите си, за да въздам справедливост.

Кранстън размаха дебелите си ръце като криле на ранена птица и Ателстан видя болката в очите му.

– Да му се не види, братко, не мога да сложа ред даже в собствената си къща!

– Лейди Мод? – попита Ателстан.

Кранстън кимна.

– Боя се, че е срещнала друг – изтърси той. – Може би някое придворно конте.

Ателстан го погледна невярващо.

– Лейди Мод? Никога! Сър Джон, ти си глупак!

– Ако някой друг го беше казал, щях да го убия!

– Аз го казвам, сър Джон. Лейди Мод е почтена жена и много те обича. Макар че – изръмжа Ателстан, истински ядосан – понякога се чудя как успява! – той сграбчи коронера за наметалото – Какви доказателства имаш?

– Снощи я видях да минава по Лондонския мост от Съдърк, но когато я питах къде е била, каза, че не е ходила по-далеч от Чийпсайд.

Ателстан се канеше да изръмжи още нещо, когато думите на коронера пробудиха собствените му спомени. Възможно бе сър Джон да е прав. Преди седмица, точно преди празника "Зачатие на света Анна", Ателстан беше видял лейди Мод близо до "Мантията" в Съдърк. Тогава си беше помислил, че това е странно, но беше забравил. Кранстън присви очи.

– Ти знаеш нещо, нали, проклет монах такъв?

Ателстан извърна очи.

– Аз съм служител на орден, но не и монах – отвърна той тихо. – Сър Джон, не знам нищо, освен че почитам теб и лейди Мод. Знам и че тя никога не би те предала.

Кранстън мина бързо покрай него.

– Хайде! – излая той. – Имаме работа.

Стигнаха до края на алеята, изкачиха хълма и влязоха в Тауър през една странична порта. Един от стражите взе конете им и ги отведе през вътрешния двор – сега потънал в ледена киша, която стигаше до глезените – до потиснатия Колбрук, който ги очакваше.

– Нова смърт – каза помощникът скръбно. – Сър Джон, бих искал да мога да кажа, че сте добре дошъл – той ги изведе навън, спря и загледа към гарваните, които грачеха дрезгаво на фона на синьото небе. Посочи ги. – Чували ли сте легендите, сър Джон? Докато гарваните са тук, Тауър няма да падне. А когато грачат така пронизително, това е знак за предстояща смърт – Колбрук дъхна на пръстите си. – За съжаление песента на гарваните се превръща в постоянен химн.

– Знаеше ли някой, че Моубри е получил същото предупреждение като сър Ралф? – попита рязко Кранстън.

Колбрук поклати глава.

– Не. Моубри беше неспокоен, но след смъртта на сър Ралф всички се чувствахме така. Снощи Моубри излязъл на обичайната си разходка по пътеката върху стената между Солната кула и кулата Броуд Ароу. Бил още там, когато забила сигналната камбана. Очевидно я е чул, затичал се, паднал и намерил смъртта си.

– И с него е нямало никого?

– Не. Ако не беше предупреждението, което намерихме в кесията му, щяхме да решим, че е злополука.

– Заледена ли беше пътеката?

– Не, разбира се, сър Джон. Ти си войник. Сър Ралф беше много строг по тези въпроси. Щом времето се влоши, навсякъде се посипва с пясък и чакъл.

– А кой е бил камбаната? – попита Ателстан.

– Ах, това е загадката. Елате, ще ви покажа.