Домът на Червения убиец

Хоспиталиерът усети как черните демони на ада се приближават към него. Какви ли ужаси го чакаха в кръга на предателите? Щяха ли да го натикат с вила в тъмна дупка, пълна със сяра, където пепелянки да изсмучат очите му и да се увиват около лъжливия му език? Какво би могъл да направи, за да се отърве от тези фантазии? Да каже на Кранстън? Не! Може би на брат Ателстан? Моубри си спомни тъмните очи и сдържаното поведение на доминиканеца. И преди беше срещал такива мъже: някои от командирите му при хоспиталиерите имаха същата дарба като Ателстан – да долавят чуждите мисли. Свещеникът знаеше, че зад смъртта на сър Ралф се крие нещо грешно, нещо зло и противно.

Моубри трепна, когато нощна птица изкрещя отвъд стените на Тауър. Едно куче залая раздразнено. Той се запита дали е обикновено куче – или може би някоя от адските хрътки, призоваваща легионите на прокълнатите от бездните на пъкъла? Заби камбана. Моубри изстена от страх, пленник на собствените си фантазии. Звукът сякаш идваше от недрата на земята. Той изруга и внезапно се успокои.

Та това беше сигналната камбана на Тауър! Когато осъзна, че тя биеше само когато нападаха Тауър, ръката му посегна към дръжката на меча. Стисна го здраво. Може би беше сгрешил. Може би смъртта на сър Ралф беше дело на бунтовници и сега те се връщаха? Той изтича по посипаната с чакъл пътечка край парапета. Искаше да се бие. Искаше да убива, за да излее гнева, който бушуваше в него. Внезапно се препъна и залитна настрани. Ръцете му се разпериха като криле на птица, невидима на фона на нощта, той се преметна през парапета и полетя надолу, все още във властта на бълнуването си. Отново беше момче и скачаше от камък на камък през една от красивите реки в Йоркшър. Беше младият смел рицар, атакуващ стените на Александрия и призоваващ другарите си да го последват. После настъпи мрак.

Моубри се стовари на земята и мозъкът му се пръсна, когато острите заледени камъни разбиха черепа му. Тялото му се сгърчи, после се отпусна, докато ръката на умиращия посягаше към кесията, в която имаше жълтеникаво парче пергамент с грубовато нарисуван кораб и черни кръстове във всеки ъгъл.

Шеста глава

Ателстан стоеше пред църквата и гледаше невярващо, но с удоволствие синьото небе и ранното утринно слънце, чиито лъчи танцуваха и проблясваха закачливо по заснежените покриви на енорията му. Свещеникът си пое дълбоко дъх и въздъхна. Беше спал добре, беше се събудил рано, беше извършил необходимите обреди, отслужил литургията, закусил и помел дома си и конюшнята на Филомел. Беше ходил до гробището. Прокажените ги нямаше и никой от гробовете не беше осквернен. Ателстан беше обзет от задоволство, още повече че големият студ беше свършил внезапно, сякаш самият Христос беше поискал времето да се оправи за големия му празник. Погледна през рамо и се усмихна на проститутката Сесили, която метеше пред църквата. Тя отвърна на усмивката му, а после насочи тъмните си като трънки очи към замечтания Хъдъл, който скицираше с въглен контурите на една от бъдещите си картини върху стената на нефа.

– Мисли за работата си, Сесили – каза тихичко Ателстан, протегна се и обърна лице към слънцето. – "Хвала на Тебе, Господи – прошепна той, – за нашия брат, повелителя Слънце. Хвала на Тебе, Господи – продължи той да цитира Химна на Слънцето на свети Франциск от Асизи, – за нашата сестра, майката Земя." – Ателстан подуши въздуха и набърчи нос. – Макар че в Съдърк тя мирише на вкиснали зеленчуци и разложен боклук!

Внезапно си спомни други красиви утрини във фермата на баща си в Съсекс и слънцето сякаш изгуби част от топлината си.

– Щастлив ли си, отче?

Ателстан се усмихна на Бенедикта.

– Да. Защо си тръгна по-рано от службата? – попита я.

– Трябваше, отче. Нима сте забравили?

Ателстан си спомни датата и трепна. Не, не беше забравил дърводелеца Саймън, един от особено грешните му енориаши набит, злонравен червендалест мъж, който ходеше навсякъде с дългата си уелска кама. Преди две седмици Саймън беше изнасилил момиче, докато се разхождал по Олд Фиш Стрийт и утежнил престъплението си, пребивайки го брутално. Бяха го осъдили на смърт и утре щяха да го обесят. Саймън нямаше роднини, нито приятели и преди три дни енорийският съвет беше помолил Ателстан и Бенедикта да посетят нещастника. Свещеникът напразно се беше молил на Кранстън да смекчи присъдата. Коронерът беше поклатил глава със съжаление.

– Братко – беше му казал той, – дори да исках, малко мога да направя. Момичето е само на дванайсет години и вече няма да може да ходи. Той трябва да умре.

Ателстан погледна към небето.

– Боже, смили се над Саймън – прошепна той. – И помогни на нещастната му жертва.

– Какво беше това, отче?

– Нищо, Бенедикта, нищо.

Ателстан се обърна, за да се върне в църквата, точно когато млад вестоносец се появи иззад ъгъла и пързаляйки се по снега, повика свещеника по име. Ателстан изпъшка.

– Какво има, човече?

Сякаш вече не знаеше.

– Сър Джон Кранстън те чака в кръчмата "Златното агне", близо до кметството, отче. Каза, че е спешно. Трябва да отидеш веднага!