Домът на Червения убиец

– Ще управляваме като крале – завалено каза Пайк. Измъкна ръката си от ръката на свещеника и затанцува. – "Когато Ева е предяла, а Адам копал земята – запя той, – къде е бил тогаз аристократът"? – усмихна се пиянски на Ателстан. – Но ти ще бъдеш в безопасност, отче. Ти, котаракът ти и проклетите ти звезди! – той се разсмя. – Ти си безценен. Не вземаш десятък. Само ми се иска да можеше от време на време да се смееш.

– Ще се смея – просъска Ателстан, – когато си трезвен.

И откара копача при разгневената му жена, която го чакаше в жилището им на Крукд Лейн.

Ателстан изпита облекчение, когато стигна до "Сейнт Ерконуолд", провери дали всичко е заключено и отиде до къщата си. Едва когато си лягаше, опитвайки се да се помоли, без да допуска в мислите си красивото лице на Бенедикта, свещеникът внезапно си спомни какво беше казал Винсентий. Какво беше търсил добрият лекар в Тауър? Нещо повече, той беше споделил, че е учил в областта край Средното море, където бяха служили сър Ралф и другите двама. Имаше ли тук някаква връзка, питаше се Ателстан. Все още мислеше за това, когато потъна в дълбок сън без сънища.

*

Кранстън също мислеше за събитията в Тауър, но беше твърде разтревожен, за да се съсредоточи върху тези проблеми. Коронерът седеше потиснат на бюрото в малката си "канцелария", както я наричаше той. Обичаше тази стая, която се намираше в задната част на къщата, далеч от шумната "Чийпсайд". Огледа се. Подът беше специално облицован с малки червени и бели ромбовидни плочки, покрити с вълнени килими. Прозорците бяха остъклени и с плътни капаци против пронизващите течения. Борови цепеници пукаха и пращяха в малкото огнище, затоплени чинии стояха на поставки от двете страни на голямото писалище. Сър Джон обичаше да прекарва време то си тук, съсредоточен над големия си трактат за управлението на града. Но тази вечер не можеше да се отпусне, беше прекалено разсеян и притеснен от атмосферата в дома си. Беше заварил Мод малко по-спокойна, бяха разменили обичайните любезности, но все още усещаше, че тя крие нещо. Размърда се, когато долу прислужницата удари звънеца за вечеря. Сър Джон изпъшка, изправяйки едрото си тяло и тъжно се отправи към изпълнената с ухания кухня. Просякът Лейф се беше свил в нишата и се тъпчеше с еленско с пикантен сос. Усмихна се на сър Джон, после го загледа изненадан, когато коронерът мина мрачен край него. Лейф беше поразен. Обикновено сър Джон го поздравяваше с поток от шеговити обиди.

Просякът сви рамене и продължи да яде. Чувстваше се добре. Лейди Мод му беше дала няколко пенита и на другия ден смяташе да посети приятеля си на Краб Стрийт. Щяха да вечерят в кръчма и да отидат в Мурфийлдс, където разярени мечки, глигани с огромни бивници и яки бикове щяха да се борят с мастифи с окървавени муцуни.

Масата в трапезарията беше тържествено подредена с бяла покривка от тънък лен и позлатени свещници в двата края. Кранстън погледна подозрително жена си. Сега пък изглеждаше твърде щастлива. Забеляза, че бузите ѝ са зачервени, а очите ѝ блестят. Стана му още по-тъжно. Запита се да не би лейди Мод да си е намерила някой друг. Някой млад поклонник, по-мъжествен и страстен от него? Известно му беше, че това се случва често. Отегчените съпруги на възрастни мъже намираха щастието в прегръдките на някое придворно конте или суетен благородник.

Сър Джон седна в големия си стол начело на масата и мрачно се замисли за миналото. Да, бракът му беше уговорен. Сгодиха тържествено Мод Филпот, дъщеря на ножар, за младия Кранстън. Млад? Беше петнадесет години по-възрастен от нея, когато се запознаха пред вратата на църквата, но тогава беше по-слаб, бърз като хрътка, истински Хектор на бойното поле и Парис в спалнята. Сър Джон погледна с обич съпругата си, която му се усмихна. Дали да не повдигне въпроса? Той преглътна. Не смееше. Кранстън не се боеше от никого: имаше тяло на бик и сърце на лъв. Но тайно се притесняваше от миниатюрната си, подобна на кукла съпруга. О, тя никога не му крещеше, нито го замеряше с разни неща. Точно обратното. Седеше си и му отговаряше кротко, смъквайки пласт по пласт, сякаш белеше лук, желанието му да се налага, а после се цупеше дни наред.

– Сър Джон, всичко наред ли е?

– Да, милейди – промърмори Кранстън.

Прислужницата поднесе вечерята: пай с говеждо задушено, с хрупкава златиста коричка. Месото беше подправено с билки и задушено в уханен лучен сос. Настроението на Кранстън се повиши, подпомогнато и насърчено от две големи чаши кларет.

– Днес си ходил в Тауър, сър Джон.

– Да, заради сър Ралф Уитън, коменданта на Тауър. Снощи гърлото си му е било цяло, а тази вечер то е прерязано и животът му е отлетял.

Лейди Мод кимна и отбеляза, че според това, което била чувала, сър Ралф бил суров и жесток човек.

– А ти, милейди?

– Тази сутрин се занимавах със сметките, а после излязох на въздух.

– Къде?

– В Чийпсайд. Защо?

– Нали не си ходила в Съдърк?

– За Бога, сър Джон, не! Защо питаш?