Домът на Червения убиец

Угаси светлината в църквата, заключи вратата и остави Бонавентура да ловува на тъмно. Отиде до къщата, докато Бенедикта и странният ѝ посетител го чакаха на стълбите на църквата. Филомел още дъвчеше шумно сеното си. Ателстан го потупа лекичко, взе наметалото си от къщата и се върна при посетителите си.

Тръгнаха по тихите мразовита улици и стигнаха до Флийт Лейн, близо до Холируд Уок, където живееше вдовицата. Ателстан за пръв път идваше в дома на Бенедикта – двуетажна самостоятелна постройка, с улици от двете страни и градина отзад. На долния етаж имаше голяма кухня, дневна и килер. На пода на кухнята нямаше тръстика, но плочите бяха добре изтъркани и измити. Два широки стола бяха придърпани близо до буйния огън. Над огнището имаше широка дъбова лавица със сребърни и калаени чаши, които блестяха в светлината на два многораменни свещника; вълнени драперии в тъмноморав цвят висяха по белосаните стени. Топло, уютно място, помисли си Ателстан. Точно така си го беше представял. Двамата помогнаха на Бенедикта да приготви и поднесе храната. Първо ястие от яйца и настърган хляб с подправки. После сочно заешко, задушено във вино, сладко желе, кани изстудено бяло вино и кларет, които Кранстън би гаврътнал за миг.

Винсентий водеше ненатрапчиво разговора. Ателстан беше очарован от благородническите му маниери и мекия, благовъзпитан глас. Може би Винсентий осъзна, че говори твърде много и сменяйки темата, запита как е минал денят на свещеника. Ателстан описа пътуването си до Тауър и смъртта на сър Ралф Уитън.

– На никого няма да липсва – отбеляза Винсентий. – Беше суров, войнствен мъж.

– Познаваш ли го?

Лекарят се усмихна.

– Познат ми е, макар че за мен Тауър е по-интересен. Вчера бях там. Прекрасно свидетелство за проницателността на човешкия ум, особено по отношение на военните машини и сраженията – Винсентий отпи от чашата си. – Казваш, че гърлото на сър Ралф било прерязано?

– Да – отвърна Ателстан. – Защо?

– Как намерихте тялото?

– В какъв смисъл?

– Беше ли студено? Беше ли се съсирила кръвта?

– Да – отвърна Ателстан, макар да не си беше задал въпроса тогава. – Откъде си, докторе? – отклони той ловко темата.

Лекарят внимателно остави чашата си на масата.

– Роден съм в Гърция, местните наричаха родителите ми "франки". По-късно се върнахме в Англия. Учих в Кеймбридж, после в Сантяго и Салерно – той се усмихна. – В Салерно – продължи – през повечето време се опитвах да забравя какво съм научил в Кеймбридж. Арабите са много по-напреднали в медицината от нас. Знаят повече за човешкото тяло и имат добри гръцки преводи на "Изкуството на Медицината" на Гален и "Книга на симптомите" на Хипократ.

– Защо се върна в Съдърк? – попита Бенедикта.

Лекарят се усмихна, сякаш се наслаждаваше на някаква известна само на него шега.

– Защо не? – пошегува се той. – Достатъчно съм богат. А както знаеш, братко, бедните имат нужда от цялата помощ, която могат да получат.

Той се приведе над масата и изпитателно огледа лицето на Ателстан.

– Какво ще препоръчаш, лекарю? – закачи го Ателстан. – Лекът на орлите за лошо зрение?

– Какво е това? – попита Бенедикта.

– Брат Ателстан се шегува – отвърна Винсентий. – Шарлатаните казват, че орелът има отлично зрение, защото яде марули. И твърдят, че ако си търкаш очите със сок от маруля това ще излекува всяка инфекция.

– А така ли е?

– Пълни глупости! – отсече Винсентий. – Топла вода и чиста превръзка ще помогнат повече! Не, братко – той потупа леко Ателстан по пръстите, – имаш нужда от повече сън. А ако имаш марули, яж ги. Ще ти бъде от полза.

Ателстан се разсмя.

– Ако мога да ги намеря! Студът убива всичко в градината ми, а прасето на Урсула излапва останалото.

Докато Бенедикта описваше Урсула и злонамерената ѝ свиня, Ателстан се изкуши да разкаже на Винсентий за оскверняването на гробището, но реши, че темата не е подходяща за маса. Погледна към часовата свещ и видя, че става късно. Стана, сбогува се и учтиво отхвърли поканата на Бенедикта да остане още малко. Беше се насладил на храната, но беше и доволен, че си тръгна, напомняйки си, че е свещеник, а Бенедикта – господарка на собствения си живот. Излезе от къщата и тръгна уморено през снега. Нощта беше студена и черна, но когато спря и погледна над черните фронтони на къщите, с радост видя, че облаците започваха да се разкъсват. Щеше да се прибере направо, но се отклони, когато видя копача Пайк, пиян като смок, на ъгъла на пътеката, която водеше към църквата. Ателстан помогна на блудния си енориаш да се изправи.

– Добър вечер, отче.

Ателстан примигна от лъхналия го мирис на ейл.

– Пайк! Пайк! – изсъска той. – Ти си глупак. Би трябвало да си бъдеш у дома, в леглото при жена си.

Пайк се отдръпна и смутено се почеса по главата.

– Трябваше да се видя с едни хора, отче.

– Знам, Пайк – Ателстан го хвана за ръката. – За Бога, човече, бъди внимателен! Да не искаш да свършиш на някое бесило и гарваните да ти изкълват очите?