Домът на Червения убиец

– А когато откри брат си мъртъв, студен като лед на бойното поле и се върна в Англия, за да признаеш пред родителите си какво се е случило, какво стана?

Ателстан погледна към притъмнелия двор.

– В Светото писание, сър Джон, се казва, че когато дойде краят на света, небето ще се разтърси и планетите ще паднат на земята, обхванати от пламъци.

Ателстан притвори очи. Сега усети духа на Франсис много близо до себе си.

– Когато открих брат си мъртъв – продължи той, – за мен сякаш небето се сгромоляса на земята – той сви рамене. – Мисля, че това беше краят на моя свят.

– И какво си мислеше тогава за живота?

Ателстан потърка устата си с палец и погледна право в тъжното лице на Кранстън.

– Почувствах се измамен от него – прошепна той.

Кранстън го потупа леко по рамото.

– Да, братко, помни, че целувката на предателя винаги е най-сладка. Помни го, както го помня аз.

Ателстан безмълвно погледна назад. Не беше виждал Кранстън такъв. Досега коронерът трябваше да е запял някоя похотлива песен с цяло гърло, да ругае кръчмаря или да кани Ателстан да отиде в дома му в Чийпсайд.

Качиха се отново на конете и поеха тихо през покрития със сняг Билингсгейт, завиха наляво към подстъпите на Лондонския мост. Там, въпреки студения вятър, който жилеше лицата и ръцете, се беше събрала голяма тълпа. Под забуленото с плътни снежни облаци небе момчета се замеряха със снежни топки и пищяха от смях всеки път, когато улучеха целта си. Безкрак просяк се придвижваше през кишата на дървени летви. Група дрипави лодкари ругаеха замръзналата ръка и големият студ, който им беше отнел прехраната. Други, дебело облечени и с ниско смъкнати качулки, вървяха към града или се присъединяваха към Ателстан и Кранстън, за да преминат по тесния, замръзнал мост към Съдърк.

Коронерът внезапно спря коня си и се загледа назад към група тъмни силуети, които току-що бяха минали покрай тях. Бяха ли група, чудеше се той, или просто се движеха заедно, за да се чувстват в безопасност? Сигурен беше, че е съзрял Мод сред тях, бледото ѝ лице надничаше изпод качулката. Но какво можеше да прави в Съдърк? Освен Ателстан тя не познаваше никого тук, а мястото беше твърде опасно, за да го посещаваш в мрачен зимен ден.

– Сър Джон, наред ли е всичко?

Кранстън погледна още веднъж към групата, която изчезваше в тъмнината. Трябваше ли да се върне? После голяма, обкована с метал каруца премина с грохот край тях, хората зад него започнаха да мърморят и пъшкат, затова коронерът кимна на спътника си, че трябва да продължат. Пресякоха моста, отминаха манастира "Сейнт Мери Овъри" в другия му край и поеха по главния път към Съдърк. Двамата мъже яздеха по тесни улички, където големи четириетажни къщи се редуваха с порутени къщурки и навеси на фермери и занаятчии. Коронерът долови острата миризма на кучешка урина.

– Даже снегът не може да скрие вонята! – промърмори той, бърчейки нос.

Ателстан се съгласи и придърпа по-плътно качулката си, за да не гледа гниещите отпадъци, изхвърлената храна и човешките изпражнения, изхвърляни с нощните гърнета, смесени с боклука от преметените къщи, тъй като хората се подготвяха за празниците. Разбира се, Съдърк никога не спеше. Занаятчиите не спираха работа: свещари, които правеха свещи от свинска мас; кожари, сиренари, шапкари, ковачи, а през нощта, когато приберяха сергиите, тук бродеха изпосталелите злодеи от подземния свят, в търсене на лесна плячка сред бордеите и публичните домове край Темза. Но никой не се доближи до Кранстън или Ателстан. Свещеникът беше много почитан, а от сър Джон се бояха повече, отколкото от главния съдия на кралския съд.

"Сейнт Ерконуолд" тънеше в мрак. Ателстан беше доволен, че Уоткин е угасил свещите. Канеше се да преведе сър Джон през портичката към дома на свещеника, когато тъмна сянка изскочи от сенките и сграбчи юздата на Филомел. Ателстан се вгледа в продълговатото бледо лице под катраненочерната качулка.

– Ранулф, какво става, за Бога?

– Отче, чакам те цял следобед.

– Кажи му да се маха, Ателстан! Студено ми е!

– Спокойно, сър Джон – отвърна кротко Ателстан. – Какво искаш Ранулф?

Ловецът на плъхове облиза безкръвните си устни.

– Имам идея, отче. Нали знаеш, че големите гилдии от другата страна на реката имат свои собствени църкви? "Сейнт Мери льо Боу" за търговците на платове и "Сейнт Пол" за майсторите на пергамент?

– Да. И?

Ловецът на плъхове го погледна умоляващо.

– Кажи, Ранулф, какво искаш?

– С другите ловци на плъхове се питахме дали "Сейнт Ерконуолд" не може да бъде църква на нашата гилдия?

Ателстан прикри усмивката си, погледна към гневното лице на Кранстън и сложи юздите в ръцете му.

– Гилдия на ловците на плъхове? Искате "Сейнт Ерконуолд" да бъде ваша църква, а аз – ваш свещеник?

– Да, отче.

Ателстан слезе от коня.

– Разбира се.

– Ще си плащаме десятъка.

– С какво? – изръмжа Кранстън. – С една десета от плъховете, които хванете?

Ранулф хвърли убийствен поглед на коронера, но Кранстън вече се полюляваше на седлото, ревейки от смях на собствената си шега.