Домът на Червения убиец

После се метна на коня, махна с ръка и изчезна в мрака.

Ателстан въздъхна и заобиколи, за да отключи църквата. Вътре беше студено, но свещеникът се радваше, че вече не мирише на плесен. Наслади се на аромата на зелените клонки, красиво разположени из кораба и по стъпалата на олтара. Спомни си параклиса "Сейнт Джон" и се зачуди какви ли лъжи му бяха казали там. Ателстан беше убеден, че убиецът е в Тауър и също толкова сигурен, че последиците от някакво минало злодеяние бяха настигнали най-сетне сър Ралф.

Извади огниво от кесията си, запали две стенни факли в нефа и взе овехтелия си молитвеник от ризницата. Коленичи на стълбите на олтара и започна божествената служба. Когато стигна до думите от двайсет и първи псалм "Боже мой, Боже мой, защо си ме оставил?", той спря. Загледа се в трепкащата светлина на свещта, отпуснат на пети. Беше ли го забравил Бог? Защо се случваха неща като оскверняването на гробището, убийството на сър Ралф и тъгата на Кранстън? Ателстан знаеше, че злото съществува, но понякога се питаше, взирайки в мрака, дали някой го слуша? Ами ако не беше така? Ако Христос не беше възкръснал от мъртвите и религията беше просто шарлатанство?

Той с мъка се отдръпна от бездната на съмнението и унинието. Довърши молитвите си, прекръсти се и се облегна на олтарната преграда. Дишаше дълбоко, опитваше се да успокои ума и душата си, за да се съсредоточи над последните събития в Тауър.

– Какво ще стане – попита той мрака, – ако сър Ралф е бил убит от селски водачи? И ако бунтът започне...

Прекара така около час, докато едно топло космато телце не се пъхна под ръката му.

– Добър вечер, Бонавентура – прошепна той. – Студен ден за джентълмен-безделник.

Той седна и нежно погали котарака, почеса го зад ушите и го накара да замърка от удоволствие.

– Сигурно си посетил всичките си дами в квартала? – Ателстан знаеше, че котаракът е забележителен женкар. Понякога дори водеше своите "дами" на църковните стъпала, за да пеят собствените си тайнствени вечерни молитви към студената луна. – Какво ще стане, Бонавентура, когато започне въстанието? На страната на копача Пайк и другите бедняци ли ще бъдем?

Бонавентура се усмихна и оголи розови венци и остри зъби с цвят на слонова кост. Копачът Пайк! Странно беше, че се сети за него. Нямаше доказателства, но беше сигурен, че той е член на Голямата общност и разнася тайни съобщения между водачите ѝ. Свещеникът трепна, когато вратата на църквата се отвори.

– Братко Ателстан! Братко Ателстан?

Свещеникът се усмихна. Бенедикта. Може би тя щеше да сподели вечерята му. Можеше да побъбрят за събитията в енорията – нещо, което би го разсеяло. Той остави Бонавентура, изправи се и се усмихна по-широко, за да скрие разочарованието си. До Бенедикта стоеше висок мъж. Чертите му се различаваха ясно на светлината от факлите. Лицето му беше опалено от слънцето, гарвановочерната му коса беше прибрана на тила. Носеше дълга черна дреха, която стигаше до покритите му със сняг ботуши. Ателстан мина през кораба, за да го посрещне. Помисли си, че мъжът е изключително красив

– С острите черти на ловен сокол, гърбав нос и грижливо оформени мустаци и брада. Забеляза перлата, която висеше на златна верижка от едното му ухо.

– Това е доктор Винсентий – възторжено каза Бенедикта.

Ателстан стисна силната мургава ръка.

– Добър вечер, сър. Чувал съм за вас.

И кой не беше, помисли си Ателстан. Лекарят живееше на Дъкетс Лейн, близо до Уиндмил Стрийт, от другата страна на хана "При мантията". Наскоро си беше купил там голяма къща, чиято градина стигаше до реката, точно срещу кея Ботолф. Винсентий имаше славата на почтен лекар. Не вземаше скъпо, не обезкръвяваше пациентите си с пиявици, нито пък използваше странни зодиакални карти и глупави заклинания. Вместо това предпочиташе да набляга на чистотата, значението на разумното хранене, ползата от врялата вода и нуждата да се пазят раните чисти. Проститутката Сесили дори беше споделила, че използвал мехлем, който много помага при лечението на рани на най-деликатните части на тялото. Ателстан изучаваше изключително красивото му лице и сияещата усмивка на Бенедикта. Почувства тръпка на ревност.

– А аз съм чувал за теб, отче – усмихна се докторът.

Свещеникът сви рамене.

– Аз съм свещеник, доминиканец, един от хилядите.

Лекарят разпери ръце и пръстените по ръцете му проблеснаха.

– От друга страна... на много надгробни плочи пише "Бях здрав, докато не срещнах лекар".

Ателстан се засмя, човекът веднага му допадна.

– Не те виждам на църква – подразни го той добронамерено.

– Може би някой ден, отче.

– Доктор Винсентий много искаше да се запознае с теб – Бенедикта говореше срамежливо като младо момиче. – Би ли вечерял с нас, отче?

Ателстан имаше желание да откаже, но щеше да бъде невъзпитано. Той рязко плесна с ръце.

– С удоволствие.