Домът на Червения убиец

– Мисля, че идеята е отлична – тихо каза Ателстан. – И ще поговорим пак за нея. Имаш принципното ми съгласие, Ранулф, но в момента със сър Джон сме много заети с други неща. Би ли могъл да заведеш конете в конюшнята и да им дадеш сено?

Ловецът на плъхове кимна енергично, хвана юздите на коня на сър Джон и се отдалечи в мрака. Филомел го последва, пристъпвайки малко по-бързо, усетил, че е дошло време за хранене.

Ателстан поведе Кранстън покрай църквата, спря и му каза да изчака, докато вземе факла. Върна се бързо в дома на свещеника, взе една от стената, запали я с огниво и се върна, преди литанията от ругатни на Кранстън да стане прекалено шумна.

Те влязоха в гробището. Дори през лятото тук беше мрачно, а сега, под килима от сняг, клоните на тисовете се протягаха като огромни бели нокти над окаяните купчини пръст, груби кръстове и напуканите надгробни плочи. Ателстан изпита дълбоко чувство на самота. Зловеща тишина бе надвиснала като облак над тях и дори вятърът сякаш беше стихнал. Дърветата бяха неподвижни. Не се чуваха гласовете на нощни птици. На места сенките изглеждаха заплашително мрачни – зловещи скривалища, където може би бродеше някой демон или зъл дух. Ателстан вдигна факлата и Кранстън огледа този запуснат къс Божия земя.

– Я стига, Ателстан! – прошепна той. – Кой би дошъл тук посреднощ, че и да изтръгва трупове от мястото на вечния им покой? Къде са гробовете?

Ателстан му показа плитките дупки в земята с купчини пръст от двете страни, сякаш някакво обзето от лудост създание беше изровило с нокти труповете. Кранстън коленичи до тях и тихичко подсвирна през зъби. Вдигна глава и светлината на факлата разкриви чертите му.

– Братко, нали каза, че са били откраднати само трупове на бедняци и чужденци?

– Да, сър Джон.

– Как бяха погребани?

– Трупът, увит в саван, се слага върху тръстикова рогозка и енорийския ковчег. По време на погребалната церемония е положен под пурпурен балдахин, който се прибира, преди да го спуснат в гроба.

– И не си открил и следа от крадците?

– Засега никаква.

Кранстън се изправи и изтри калта и кишата от ръцете си.

– Имаме три възможности, братко. Първо, може да е гадна шегичка. Някои от нашите мързеливи богаташчета смятат за забавно да сложат такъв труп в леглото на приятел, но наскоро не се е чувало за такъв случай. Второ, може да са зверове, четирикраки или в човешка форма. О, да – каза той, когато видя шокираното изражение на Ателстан, – когато служех във Франция, съм виждал подобни осквернения край Поату. Най-накрая, има поклонници на сатаната, черни магьосници, родени под зла звезда – той сви рамене. – Но ти знаеш повече за тези хора от мен, братко. Трупът може да е използван за олтар, за да призоват демон, или да са имали нужда от някой от крайниците. Чувал ли си за "ръката на славата"?

Ателстан поклати глава.

– Отрязва се ръка на труп, името на човека, комуто вещицата или вещерът искат да навредят, се написва на пергамент и се слага между пръстите ѝ. После я заравят в подножието на бесилка при първия удар на камбаната в полунощ.

Ателстан потърка лицето си.

– Но как да сложа край на това осквернение, сър Джон? Стражите и приставите не се интересуват, а никой гражданин не би се наел да охранява гробището.

– Ще видя какво мога да направя – тихо каза Кранстън и рязко се обърна. – Там има някой – той посочи към два тъмни силуета близо до костницата в далечния край на гробището. – Погледни!

После затича през покритата със сняг трева като нападащ бик, а Ателстан забърза след него.

– Спри! – извика сър Джон. – В името на краля, спрете!

Двете сгушени в наметките си фигури се обърнаха и бавно тръгнаха към тях. При звука от почукване на дървени пръчки и тихото дрънчене на звънче, Кранстън бързо отстъпи.

– Прокажени! – прошепна той, грабна факлата от Ателстан и я вдигна пред себе си. – да му се не види! – той си пое дъх и със съжаление огледа покритите с бели качулки лица. После се обърна към Ателстан. – С твое позволение ли са тук?

Свещеникът кимна.

– През деня. Нощем им е по-лесно да се движат, без да ги тормозят.

– Видели ли са нещо?

Ателстан поклати глава.

– Неми са, но се съмнявам, че биха се намесили. Онзи, който се опълчи на осквернителите на гробове, трябва да е смел, а и здрав човек, сър Джон.

– Сигурен ли си, че са прокажени? – прошепна Кранстън.

Ателстан се усмихна в мрака.

– Имат писма от епископи. Видях китките и ръцете им. Но ако искаш да ги огледаш...

Кранстън изруга и хвърли монета на едно от създанията, после тръгна обратно към къщата, мърморейки, че е видял достатъчно. Ловецът на плъхове Ранулф беше изчезнал, както правеха всички енориаши на Ателстан, щом се появеше коронерът.

– Ще останеш ли да хапнеш малко супа, сър Джон? Имам хубав кларет.

Пухтящ и задъхан, Кранстън провери ремъците на седлото си.

– Бих искал, братко – отвърна той през рамо, – но трябва да се прибирам.

Кранстън не искаше Ателстан да долови тревогата му за лейди Мод.

– Трябва да обмисля това, което видяхме в Тауър – той посочи към гробището. – Ще видя какво мога да направя, за да ти помогна за това.