Домът на Червения убиец

Кранстън поклати глава и отмести поглед. Беше доловил лекото потреперване на гласа ѝ. Сърцето му замря и той напълни чашата си до ръба с тъмночервен кларет.

*

В мрака на Тауър хоспиталиерът Джерард Моубри вървеше по бойната пътека върху стената между кулата Броуд Ароу и Солната кула. Нощният вятър рошеше посивялата му коса, хапеше ушите и бузите му и дърпаше сивата мантия, с която се беше увил. Сър Джерард не обръщаше внимание на студа. Той обичаше да идва тук. Това беше любимата му разходка. Стоеше и се взираше в мрака, опитвайки се да види старите руини от времето на Цезар, но не и тази нощ, защото мъглата беше твърде гъста. На север се виждаше светлината в камбанарията на "Сейнт Мери Грейс", а на юг – огньовете и пламъците на факлите от болница "Сейнт Катрин". Сър Джерард погледна към небето. Облаците бяха започнали да се разкъсват, разкривайки феерия от звезди. Странно, помисли си той. В Светите земи звездите изглеждаха по-близо, а кадифеният мрак на небето – толкова близо, че сякаш, ако се вдигнеш на пръсти, можеш да изтръгнеш светлините от него.

Моубри се облегна на назъбената стена. Онези времена бяха по-щастливи! Помнеше изгарящите пясъци край Александрия, където той, сър Брайън, сър Ралф и другите бяха безгрижни рицари, готови с радост да отнемат златото на врага. Помнеше и върховния момент от техния поход. В Александрия беше избухнал бунт и армията на халифа, към която се беше присъединила групата им, се беше събрала пред града. Въздухът тегнеше от ритъма на тимпаните, вятърът шибаше огромните зелени знамена и сребърните полумесеци блестяха на ослепителното слънце. Градът беше обсаден от месеци, но най-после бяха успели да пробият една от стените. Той и сър Брайън бяха влезли първи, рамо до рамо, с другарите си бяха образували боен кръг от стомана и бавно навлизаха в града. Зад тях бойните крясъци на огромната войска на халифа ту се извисяваха, ту утихваха като демоничен хор. Рицарите си бяха пробили път покрай стената до стълбите, които водеха към пътеката върху стената над главната порта.

Мислите на сър Джерард нетърпеливо се втурнаха в миналото. Спомни си изгарящата жега, танца на слънчевите лъчи върху остриетата на мечовете и камите, кръвта, която бликаше като от хиляди фонтани, докато мъжете падаха с писъци от ужасни рани в главата или тялото. Той и другарите му се бяха изкачили бавно по стълбите, пробивайки си път със сеч, докато не стигнаха над главната порта. Кой беше тръгнал пръв? Разбира се! Бартоломю, както винаги. Скочи долу и влезе в бой с един огромен мамелюк. Движеше се с грацията на танцьор, мечът му приличаше на съскаща сребърна змия. Един лъжлив замах към слабините, после нагоре и в полукръг, за да посече врага между шлема и ризницата. Ралф го беше последвал. Тогава той беше достоен рицар.

Вдигнаха голямото резе на портата и хората на халифа нахлуха в града. Какво клане! Никой не поиска милост и никой не бе пощаден. Тесните задушни улици ехтяха от сребристите звуци на тръбите и писъците на умиращите мъже и жени. Но рицарите не участваха в кръвопролитието: те бяха изпълнили задачата си и сега търсеха достойна награда. Накрая се оказаха на голям площад с малък мраморен водоскок в центъра. Наблизо се намираше празната къща на банкер. Какво съкровище бяха намерили там! Адам беше нагазил до колене в сребърни дукати и скъпоценни бокали, пълни с перли.

Моубри внезапно се отърси от спомените. Стори му се, че чува шум към края на парапета, при стълбищната площадка. Не, каза си, трябва да е просто вятърът. Отново потъна в мислите си. Струваше му се Странно, че Адам не се беше присъединил към тях тази Коледа. Може би бе прекалено уплашен. Дали мъртвият сър Ралф и вече богатият търговец Адам не бяха научили нещо, останало неизвестно за него? Какво беше уплашило толкова много коменданта преди три години?

– Всички сме уплашени – прошепна Моубри. – Страхът промени всички.

Ето какво прави с човека злото, каза си той, отслабва волята, разяжда душата и омърсява коридорите на ума. Онова, което направиха в онези далечни земи преди толкова години, беше зло! Бартоломю беше техен водач. Половината от съкровището по право му принадлежеше и той им се беше доверил – ужасна грешка. Предателство! Измяна! Думите пищяха като измъчени призраци в тъмните кътчета на душата му. Ралф го беше планирал, но всички бяха допринесли за това зло. Моубри потръпна от студ. О, той беше изповядал греховете си, беше отишъл бос на поклонение до църквата "Свети Яков" в Компостела и двамата с Фицормонд бяха станали хоспиталиери, за да изкупят греха си. Той се взря в мрака и прошепна:

– Мили Боже! Не беше ли достатъчно?