Домът на Червения убиец

Ателстан бръкна в кесията си и подхвърли монета на младежа.

– Предай на сър Джон да ме чака там и да не пие прекалено. Ще дойда скоро.

Ателстан взе връзката ключове от църквата, увиснала на шнура, с който бе препасал расото си, и ги пъхна в меката, гореща ръка на Бенедикта.

– Грижи се за църквата – помоли я той.

Очите ѝ се разшириха с престорено учудване.

– Жена да командва в църквата, отче? Още малко, и ще кажете, че Бог предпочита жените пред мъжете, защото е създал Ева вече в Рая, а не преди, когато е създал Адам.

– Казват, че и змията имала лице на жена.

– Да, и измамно сърце на мъж!

– Ще заключиш ли църквата?

– Какво доверие, отче!

Ателстан се усмихна.

– Мисля, че ще се справиш по-добре от който и да е мъж. Сериозно, Бенедикта, гледай ловецът на плъхове Ранулф да не вземе Бонавентура. Децата не бива да се бият със снежни топки пред входа. Опитай се да държиш прасето на Урсула далеч от това, което е останало от градината ми и най-вече – дръж под око Сесили! Мисля, че е на път да се влюби пак – той се спусна по стъпалата и се обърна. И още нещо, Бенедикта!

– Да, отче?

– Снощи храната беше много вкусна, благодаря. Доктор Винсентий е странен човек.

Бенедикта се усмихна.

– Не толкова странен, колкото някои свещеници, които познавам!

Ателстан я погледна с престорен гняв, а тя се обърна и затича като младо момиче към църквата.

Той събуди хъркащия Филомел, оседла го и пое към Лондонския мост. Уличките около реката бяха оживени като разпилян мравуняк през лятото, защото лодкари, моряци и рибари се стичаха към брега, за да гледат как се топи ледът. Ателстан лекичко смушка Филомел през навалицата около моста. Не се оглеждаше: пресичането на моста и през най-приятния ден можеше да бъде притеснително, и още повече сега, когато ледът отдолу се пукаше и разделяше. Ателстан погледна през реката към корабите, които се движеха покрай кейовете на Билингсгейт и Куинхаиг в трескаво оживление. Галери от Гаскония, натоварени с бъчви вино, корабите с боя от сърпица за Пикардия, подобните на миди лодки от Есекс и големите кораби – от арабски до норвежки – се готвеха за излизане в морето. Риболовни лодки, баржи и ладии се въртяха около тях и мъжете на борда им разбиваха леда с кирки и чукове. От високата кърма на един генуезки ког момче запя химн към Девата от благодарност за промяната на времето, докато на една гръцка галера моряците напяваха молитвено "Kyrie Eleison, Christe Eleison, Kyrie Eleison!" Господи, смили се, Христе, смили се, Господи, смили се. Напевът беше толкова мелодичен, че Ателстан спря и затвори очи да послуша, докато един груб каруцар не плесна с камшика си и не изрева, че някои хора трябва да работят и не могат да си позволят да мързелуват като тъпите свещеници. Свещеникът благослови с жест досадника, слезе от коня и го поведе покрай църквата "Сейнт Магнъс" на ъгъла на Бридж Стрийт.

Завиха по Кендълуик, сега задръстена от каруци, коне и фургони, тъй като буквално всеки търговец в града използваше благоприятната промяна на времето. Ателстан продължи по Уолбрук. От едната страна на улицата в дълбок канал течеше ленив поток. Водата беше черна, пълна с лед, а на едно от тесните, опръскани с изпражнения мостчета, две хлапета се биеха с тояги. Ателстан и Филомел продължиха, макар че известно време трябваше да се скрият в сенките на околните къщи, когато група съветници надуто преминаха на коне по улицата. Пред тях вървеше глашатай, надуващ сребърна тръба, докато двама стражи разчистваха пътя със силни удари на тоягите. Над съветниците плющеше яркочервеното знаме на града, а украсената със златно везмо фигура на свети Павел сякаш излъчваше собствена светлина. На ъгъла на Уолбрук чистачите бяха излезли и трупаха кишата и боклука на големи, вонящи купчини. Пристав беше открил прасе да се скита където не му е мястото и по законите на града му беше прерязал гърлото. Кръвта се стичаше на горещи алени струи, докато собственикът му, дребен оплешивяващ човечец, заливаше чиновника с поток от ужасни клетви. Ателстан си спомни за Урсула и голямата ѝ свиня и се запита дали приставът не би отишъл до Съдърк. Градските паразити също се трупаха като рой мухи на лайно: женствени момчета, крадци на наметки, шарлатани, нощни скитници, мимове и мними магьосници.

Най-после Ателстан намери "Златното агне", малка кръчма, разположена на ъгъл. Мрачният Кранстън, който седеше изгърбен на една пейка с гръб към стената, сякаш изпълваше тъмното помещение. С празните чаши от ейл на масата пред себе си, той приличаше на разгневен Бакхус, заобиколен от оброчни дарове. Ателстан приближи и очите на коронера се извърнаха към него.

– Къде беше? – рязко запита Кранстън.

– Дойдох възможно най-бързо.

– Не беше достатъчно бързо!