Домът на Червения убиец

Те отидоха в центъра на вътрешния двор. Тук снегът беше сравнително чист, струпан нависоко около голям дървен стълб, който приличаше на бесилка заради стърчащата от него греда. Около сигналната камбана имаше голям железен обръч, от месинговия ѝ език висеше дълго въже.

– Разбирате ли – каза Колбрук, сочейки камбаната, – тя се бие, единствено ако нападнат пряко Тауър. Само да докоснеш въжето, ще започне да звъни.

Сър Джон погледна нагоре и кимна замислено.

– Разбира се – каза той. – Виждал съм и преди такъв механизъм. Ако стражът е ранен, щом удари камбаната, тя ще бие още дълго време.

– Именно! – възкликна Колбрук. – И това е истинската мистерия. Лично аз спрях камбаната. Наоколо нямаше никой друг.

– Някой може да е дръпнал въжето и да е избягал – предположи Кранстън.

Колбрук поклати глава.

– Невъзможно. Дойдох тук с факла. Спрях камбаната, но когато разгледах снега, не открих никакви други следи наоколо.

– Какво? – излая Кранстън. – Никакви?

– Никакви, сър Джон – Колбрук посочи заобикалящия ги килим от сняг. – Тъй като камбаната е много важна – обясни той, – на никого не е позволено да я доближава. Дори и пияни, войниците минават отдалеч, за да не се спънат и случайно да я ударят.

– И не открихте нищо друго?

– Нищо освен следите на гарваните.

– Но това е невъзможно – каза Ателстан.

Колбрук въздъхна.

– Съгласен съм, отче, а още по-загадъчно е, защото имаме стражи, които обикалят из двора. Не са видели никого да приближава до камбаната. Не са открили стъпки – Колбрук се обърна и плю. – Време на смърт – скръбно каза той. – Чуваме само песента на гарваните.

– А къде бяха всички други? – рязко попита Кранстън.

– Мистрес Филипа ни беше поканила на вечеря в кулата Бийчъм.

– Всички ли? – попита Ателстан.

– Двамата хоспиталиери отказаха. Растани не дойде, а аз излизах от време на време, за да правя обиколките си. Тъкмо се бях върнал при мистрес Филипа, когато камбаната заби.

– И не намерихте никого? – повтори Кранстън.

– Никого – отвърна тихо Колбрук. – Сега войниците са неспокойни. Говорят със страх за демони и духове, а службата в Тауър не е от предпочитаните. Познаваш войниците, сър Джон, по-лоши са от моряците. Повтарят как Тауър бил построен на място, използвано в древността за жертвоприношения, как смесвали хоросана с кръв и в основите му били зазидани хора.

– Глупости! – излая Кранстън. – Ти какво мислиш, братко?

Ателстан сви рамене.

– Помощникът може да е прав, сър Джон. Мъже и жени са срещали тук ужасна смърт.

Свещеникът огледа двора и потръпна въпреки яркото слънце.

– Страхът е истинският призрак – продължи той. – Той нарушава хармонията на ума и разстройва душата. Той създава атмосфера на опасност, на надвиснала заплаха. Нашият убиец е много опитен и умен. Постига точно това, което иска.

– Кой откри трупа? – попита Кранстън.

– Фицормонд. Когато прозвуча камбаната, хората тичаха навсякъде, проверяваха портите и вратите. Той тръгнал да търси Моубри и намерил трупа му.

– Ще погледнем къде се е разхождал – каза Ателстан тихо.

– Мастър Колбрук, ще ти бъда благодарен, ако събереш всички в покоите на мистрес Филипа. Моля те, предай извиненията ми на дамата, но е важно да се срещнем там, където сте били всички снощи, когато е прозвучала камбаната.

Кранстън и Ателстан гледаха как Колбрук се отдалечава.

– Мислиш ли, че има връзка? – попита Кранстън.

– Кое с кое?

– Между биенето на камбаната и падането на Моубри.

– Разбира се, сър Джон.

Ателстан го дръпна за ръкава и те тръгнаха през пустия двор към стълбите, които водеха към върха на стената. Спряха в подножието и погледнаха стената, която се издигаше над тях.

– Ужасно падане – прошепна Ателстан.

– Казваш, че има връзка между сигнала и падането – сопнато повтори Кранстън.

– Просто хипотеза, сър Джон. Моубри е отишъл на разходка. Като много стари войници, той е обичал да бъде сам и да размишлява далеч от другите. Стои там и се взира в мрака. Вече е получил предупреждение за предстоящата си гибел и е потънал в собствените си мисли, страхове и тревоги. Внезапно камбаната започва да бие – сигнал, че най-голямата крепост в кралството е нападната – Ателстан погледна във влажните очи на сър Джон. – Ако беше на мястото на Моубри, какво щеше да направиш? Не забравяй, сър Джон – добави с хитра усмивка свещеникът, – ти също си боец, войник.

Кранстън побутна назад кожената си шапка, почеса оплешивяващата си глава и сви замислено устни, сякаш беше самият Александър Велики.

– Щях да се затичам, за да разбера каква е причината – отвърна той важно. – Да, това щях да направя – погледна Ателстан. – Разбира се, Моубри би направил същото, но какво е станало после? Подхлъзнал ли се е или е бил блъснат?

– Не мисля, че се е подхлъзнал. Моубри трябва да е бил предпазлив, а и се съмнявам, че би оставил някой да го бутне през парапета без борба.

– Тогава как?

– Не знам, сър Джон. Нека първо проучим доказателствата.

Канеха се да тръгнат по стълбите, когато един глас произнесе напевно: