Домът на Червения убиец

– Върви, мързеливецо! – изрева Кранстън. – Свърши нещо в тази къща, вместо само да седиш и да се тъпчеш с всяка храна, която крадливите ти пръсти докопат!

Лейф въздъхна, остави купата и накуцвайки, излезе от кухнята. Кранстън чу как входната врата се отваря, после неравните стъпки на просяка обратно към кухнята.

– Какво има? – попита Кранстън и намигна добродушно на прислужницата, която също беше побързала да види кой е на вратата. Момичето му се усмихна плахо и коронерът се изруга наум. Плашеше всички с избухливия си нрав. Трябваше да се съвземе. Може би трябваше да помоли Ателстан да се намеси.

– Е, човече – попита отново, – кой беше?

– Никой, сър Джон.

– Как така?

– Нямаше никой – Лейф се подпря на рамката на вратата.

– Само това – той вдигна изтъркана кожена торба, завързана и покрита с тъмни петна в долната част. – Отворих вратата – повтори Лейф, – но навън нямаше никой, само тази торба.

– Тогава я отвори, човече! – каза Кранстън сприхаво.

Коронерът се обърна да си налее още вино. И рязко се завъртя обратно, когато чу ужасения вик на Лейф и шума от падането на прислужницата, която беше изгубила свяст. Просякът стоеше с разширени от ужас очи и отворена уста: във вдигнатата си ръка държеше за косата отрязаната глава на Адам Хорн, съветник и търговец.

Кранстън беше виждал отрязани глави – било то на убит кръчмар или на някой лорд, екзекутиран на Тауър Хил, но тази беше наистина страховита: не толкова заради затворените очи и кръвта, която още капеше от врата, а защото устата беше отворена и в нея бяха пъхнати окървавените останки от гениталиите на мъртвеца.

Кранстън грабна главата от ръката на вцепенения от ужас просяк, пъхна я обратно в торбата, прескочи падналата прислужница, изрева името на Мод и се спусна като разярен бик по Чийпсайд, но покритата със сняг улица беше още пуста и от загадъчния зловещ гост нямаше нито следа. Кранстън спря, приведе се и повърна, когато ужасът на видяното стигна до ума му и изстиска стомаха му като мокър парцал.

– Негодникът! – прошепна той. – Боже, помогни ни!

Коронерът влезе обратно в къщата. Пребледнялата Мод стоеше в подножието на стълбите.

– Сър Джон, какво има?

– Иди си в стаята, жено! – изрева Кранстън. – И стой там!

Обърна се към прислужниците, които сега се бяха скупчили близо до вратата на кухнята.

– Ти – излая на един от тях, – иди за лекар. Вие – посочи готвачката и помощничката ѝ – занесете прислужницата в дневната!

Те изправиха на крака бедното момиче, което още не беше съвсем на себе си. Кранстън се върна в кухнята. Лейф седеше на стола като набит на кол. Торбата и зловещото ѝ съдържание още лежаха там, където ги беше захвърлил Кранстън. Коронерът се обръсна, смени жакета си, сложи бойния колан и взе най-дебелата си наметка от куката пред килера. Намери дебел чувал за брашно в един от външните килери и внимателно сложи изтърканата кожена торба в него.

– Лейф – нареди той, – кажи на лейди Мод, че отивам в кметството, а после в Съдърк.

Обикновено словоохотливият просяк още беше втрещен от видяното, затова само го изгледа и кимна с отворена уста. Кранстън метна чувала през рамо.

– О, да, Лейф – Кранстън се обърна и се усмихна злорадо на просяка. – Има още задушено, ако си гладен.

Лейф се обърна и повърна, докато Кранстън излизаше от къщата си, мърморейки заплахи към всичко и всички.

*

В църквата "Сейнт Ерконуолд" Ателстан току-що бе завършил погребалната служба над тялото на Смукача, стария пияница, който живееше в избата на кръчмата "При шарения кон". Бяха го открили мъртъв предния следобед. Копачът Пайк и боклукчията Уоткин, поради липса на други близки, зашиха тялото в платнен чувал, сложиха го на дървена решетка и го внесоха пред олтарната преграда. Ателстан беше дал строги нареждания за това; всеки бедняк, открит мъртъв в енорията му, трябваше да бъде погребан достойно. Ателстан направи кръстен знак над тялото и го поръси със светена вода. Около него обичайните присъстващи на всяка служба, включително Бенедикта, наблюдаваха развълнувано как Ателстан подканва душата да тръгне по пътя към срещата си с Бог, докато той, свещеникът на тази църква, призоваваше Божията армия да посрещне душата на този нещастник; трябваше да я заведат в рая и да се убедят, че няма да падне в ръцете на Сатаната. Ателстан млъкна. "Ами тялото?", помисли той. Щеше ли да бъде в безопасност? Погледна към пръстите си и забеляза по тях следи от мазилка. Откъде ли се е взела, зачуди се той. Нямаше я, преди да започне заупокойната служба.

– Отче! – прошепна помощникът му Крим.

Стреснат, Ателстан вдигна поглед.

– Отче – повтори усмихнато момчето, – внезапно престана да се молиш!

Свещеникът се отърси от унеса си.

– Молим те, свети Архангел Михаиле – произнесе той последната молитва, – да приемеш душата на този наш брат. – Той млъкна. Как трябваше да го нарече? Смукача? Какво щяха да помислят ангелите за подобно име? – Приеми душата на нашия брат Смукача – продължи той смело – в лоното Авраамово.