Домът на Червения убиец

– Не и ако поддържаме заключението си – отвърна Ателстан, – че някой е прекосил замръзналия ров, изкачил се е по стълбите в стената и е влязъл в стаята на сър Ралф. Убиецът е избутал резето на капаците, влязъл и извършил престъплението. Само че – каза той – и това заключение е свързано с някои проблеми. Защо сър Ралф е лежал и е позволил да му прережат гърлото? Бил е войник, боец – Ателстан поклати глава. – Знаем само – заключи той, – че убиецът трябва да е бил някой от хората в Тауър, които са знаели, че сър Ралф е сменил спалнята си и или го е извършил сам, или е наел професионален убиец. – Ателстан се загледа в група играчи на зарове, които се забавляваха шумно в другия край на кръчмата.

– Убийството на сър Джерард Моубри – отбеляза Кранстън – не е по-ясно. Кой е бил камбаната? Как е паднал Моубри? Разбира се, убийството на Хорн – продължи той

– Е било сравнително лесно. Убиецът е заложил на вината и страха му и вероятно е подмамил нещастника на онова усамотено място, за да срещне ужасната си смърт.

– Къде е умрял? – попита Ателстан.

– В старите руини северно от Тауър. И няма защо да питаш, убиецът не е оставил следи.

– А заподозрените? – попита свещеникът уморено. Приведе се и потупа сър Джон по ръката. – Хайде, милорд коронер, използвай острия си ум!

Кранстън вдигна рамене.

– Би могъл да е сър Фулк. Намерихме токата му върху леда, пък и той ще спечели от смъртта на брат си. Слугата на сър Ралф Растани е пъргав и способен да се изкачи по стената – Кранстън направи гримаса. – Впрочем, проверих обяснението им за нощта, когато е умрял сър Ралф: и двамата със сър Фулк са отсъствали от Тауър и има хора, които могат да потвърдят къде са били.

– Мастър Джефри може да е престъпникът – забеляза Ателстан. – Но през нощта, когато е умрял сър Ралф, той е бил в леглото на Филипа, а вечерта, когато е загинал сър Джерард – в нейните покои. Вярно е, че е отишъл да събуди сър Ралф, но е бил претърсен за оръжие, не е имал ключ и дори да беше влязъл в стаята, колкото и да го е обичал сър Ралф, едва ли е щял да го остави да му пререже гърлото – доминиканецът потърка лицето си. – Възможностите са безкрайни – каза той. – Хамънд, крадливият капелан. Колбрук, завистливият помощник. Милата мистрес Филипа. Да не споменавам нашия хоспиталиер, който може да ни е разказал куп лъжи – Ателстан присви очи. – Трябва да проучим всички – каза тихо той.

– Или Ред Хенд – отбеляза Кранстън. Лудият, който може да не е толкова луд, колкото изглежда.

Ателстан вдигна поглед и се усмихна.

– Но имаме напредък, сър Джон. Ако може да се вярва на Фицормонд, вече знаем причината за убийствата: смъртта на Бъргиш на онзи злополучен кораб в Средното море преди много години. Рисунката върху пергамента трябва да напомня на убийците му за безчестието им, а сусамената бисквита е предупреждение за предстоящата им гибел.

– А това – почти извика Кранстън, поглеждайки ядовито към кръчмаря, защото стомахът му стържеше от глад – ни води до друга загадка. Наистина ли е умрял Бъргиш? Или се е върнал и се крие в Лондон, може би дори в Тауър? Или има някой друг? Може би синът му или друг приятел?

Кранстън се облегна, когато Джослин поднесе димящите чинии с храна. Кръчмарят лично обслужи сър Джон, като отряза дебели парчета от гърдите на фазана и сръчно ги подреди с една ръка върху калаената паница, докато една прислужница дотича с каничка от горещия сос, в който беше сготвена птицата. Сър Джон се усмихна в знак на благодарност, извади лъжица от кесията си, измъкна ножа си и залапа, сякаш не беше ял дни наред. Ателстан го гледаше с удивление: непрестанният глад на сър Джон винаги го удивляваше. Друга прислужница донесе и неговото ястие – супа с много подправки. Ателстан помоли за лъжица и бавно я засърба.

– Забравили са хляба – измърмори сър Джон.

Ателстан повика момичето и веднага им поднесоха пресни малки самуни бял хляб, увити в ленено платно. Докато ядеше, Ателстан си мислеше върху това, което бяха обсъждали. Изчака, докато сър Джон поутоли апетита си.

– Има едно нещо, което пропускаме.

– И какво е то? – избърбори с пълна уста Кранстън.

– Убийството на Хорн означава, че убиецът знае за нас, защо иначе би изпратил ужасния трофей в къщата ти?

– Защото негодникът е луд?

– Не, не, сър Джон. Това е предупреждение. Този убиец смята, че върши Божие дело. Праща ни послание: "Стойте настрана, докато не свърша работата си. Не се месете." – Ателстан остави лъжицата си. – Какъв ужас! – прошепна той. – да отрежеш нечии гениталии и да ги пъхнеш в устата на отрязаната му глава. Разбира се – добави той, – Фицормонд спомена за това.

– Какво?

– Каза, че египетският халиф би наказал така всеки, който наруши заповедите му. Главата и гениталиите се отрязвали и се излагали над градските порти в Александрия. Явно е, сър Джон – продължи той, – че нашият убиец е живял в Светите земи и знае за хашишините – това показват сусамената бисквита и ужасният начин да се обезобрази трупа на екзекутиран престъпник.

Кранстън остави ножа.

– Но кой е убиецът, братко?