Домът на Червения убиец

– Не знам, сър Джон, но мисля, че трябва да отидем пак в Тауър и да поговорим с нашата група заподозрени.

– А после?

– Ще отидем в Удфорд.

Кранстън изстена.

– Сър Джон – настоя Ателстан, – не е далеч, само на няколко мили, минаваме през Олдгейт и тръгваме по Майл Енд Роуд. Трябва да открием дали Бъргиш се е завърнал и какво е станало със сина му. А и това ще ти даде време да помислиш по въпроса с лейди Мод – добави той.

Кранстън заби острието на ножа в парче сочно месо, промърмори съгласието си и продължи да яде така, сякаш животът му зависеше от това.

Десета глава

Ателстан и Кранстън се нахраниха и прекосиха Лондонския мост. Под тях черните води се лееха лениво, чуваше се как парчета лед се блъскат в зидовете, които пазеха сводестите дървени подпори от гнева на Темза. Минаха пред Билингсгейт. Въздухът миришеше на риба от сергиите, прясно заредени с херинга, скумрия, лин и даже щука, тъй като рибарските флотилии се възползваха от хубавото време.

Когато пристигнаха в Тауър, там цареше оживление. Като добър войник, Колбрук беше впрегнал гарнизона в работа, за да го разсее след дългата скука, предизвикана от мразовитото време и вероятно за да отклони собствените си мисли от скорошните убийства. Помощник-комендантът стоеше във вътрешния двор и даваше на висок глас заповеди на работниците, които потягаха катапултите, балистите и големите тарани. Неколцина стрелци стояха до глезени в кишата и се упражняваха на стрелбището, други войници се обучаваха под суровите заповеди на преките си командири. Ателстан смътно си спомни слуховете, че било възможно през пролетта французите да нападнат южните пристанища и дори да си пробият път по Темза, за да опустошат и изгорят Лондон.

Неудоволствието на Колбрук при вида на Кранстън и Ателстан беше повече от явно.

– Открихте ли убийците? – извика той.

– Не, мастър помощник! – извика в отговор Кранстън. – Но ще ги намерим. И тогава ще можете да издигнете бесилките.

Кранстън отстъпи встрани, за да направи път на един касапин и двама майстори на стрели, които търкаляха бурета с осолено свинско към склада. Коронерът сбърчи нос. Въпреки силните подправки и дебелия пласт сол свинското миришеше на гранясало; почувства как му се повдига, когато видя как изпод капака на бурето изпълзяваха насекоми. Закле се наум да не приема никаква храна от кухните или складовете на Тауър. След като разбра, че няма да се отърве от посетителите си, Колбрук се обърна, за да даде още заповеди. Ателстан се възползва от забавянето и отиде до мястото, където мечката, затънала в собствените си нечистотии, опустошаваше купчина отпадъци, сложени пред нея. Лудият Ред Хенд седеше наблизо като гном, очарован от голямата мечка.

– Доволен ли си, Ред Хенд? – попита тихо Ателстан.

Мъжът направи гримаса и размаха ръце във въздуха, сякаш имитираше мечката. Ателстан приклекна до него.

– Харесва ли ти мечката, Ред Хенд?

Лудият кимна, без да откъсва поглед от звяра.

– На рицаря също – завалено каза той и Ателстан усети, че мирише на вино.

– Кой рицар?

– Онзи с кръста.

– Фицормонд ли?

– Да, да, Фицормонд. Често идва да я гледа. Ред Хенд харесва Фицормонд. Ред Хенд харесва мечката. Ред Хенд не харесва Колбрук. Колбрук щеше да убие Ред Хенд.

– А харесваше ли Бъргиш? – попита бързо Ателстан. В очите на лудия проблесна някакъв спомен. – Познавал си го – продължи Ателстан. – Като млад войник е служил тук.

Ред Хенд отмести поглед.

– Не може да не го помниш – настоя Ателстан.

Лудият поклати глава и продължи да гледа мечката, но свещеникът забеляза как примигна, за да скрие сълзите, които напираха в безумните му очи. Ателстан въздъхна, изправи се и изтръска мокрия лед от расото си.

– Братко Ателстан! – излая Кранстън. – Мастър Колбрук е зает човек. Каза, че не може да си губи времето, докато ти говориш с лудия.

– Мастър Колбрук трябва да разбере – отвърна Ателстан, – че е трудно да се прецени кой е нормален и кой е луд, и че единствено Бог може да отсъди непогрешимо.

– Отче, не исках да те обидя – обади се Колбрук, докато сваляше конусовидния си шлем и го слагаше под мишница. – Но трябва да командвам гарнизон. Ще направя каквото искаш.

Ателстан се усмихна.

– Добре! Къде е тялото на Моубри?

Колбрук посочи към "Сейнт Питър ад Винкула".

– Пред олтарната преграда. Утре ще бъде погребан в гробището на църквата "Ол Халоус".

– В ковчег ли е?

– Не, не.

– Добре, искам да видя тялото, а след това с милорд коронера искаме да поговорим с всички, засегнати от смъртта на сър Ралф.

Колбрук изстена.

– Тук сме по заповед на регента – рязко каза Ателстан. – Когато всичко приключи, мастър помощник-комендант, ще докладвам за подкрепата в разследването, която ни е била оказана или за липсата ѝ. Ще разговаряме с всички в параклиса "Сейнт Джон".