Домът на Червения убиец

Кранстън се облегна на стената, облиза устни и лакомо погледна към шунката и другите меса, които висяха от гредите, за да се сушат. Загледа как един прислужник пробива ново буре, а през отворената врата се виждаше и огромната пещ в кухнята, където Джослин печеше собствен хляб. Сега едно мърляво момче разравяше дървата и въглищата, за да се превърнат в бяла купчина пепел. Тогава щяха да сложат хляба вътре и да запечатат вратата на пещта. Когато тя изстинеше, хлябът щеше да бъде готов. Интересно място, размишляваше сър Джон, в сърцето на мизерния Съдърк, но ейлът и виното бяха винаги пресни, а храната вкусна. На една маса в другия край на кръчмата той зърна сребърен поднос за сол и подправки. Кранстън се почеса по главата. Толкова нови пари. Зачуди се лениво дали Джослин не се беше върнал към стария си начин на живот и не въртеше някаква дребна контрабанда.

Ателстан изучаваше Кранстън с ъгълчето на окото си. Настроението на сър Джон се беше пооправило, но Ателстан нямаше намерение да го гледа цял ден как се налива с вино. Кръчмарят се приближи с клатушкане.

– Милорд коронер, готов ли си да поръчаш?

Кранстън се загледа замислено в тавана.

– Без риба! – излая той. – Фазан или пъдпъдък, запечен до златисто и напълнен с подправки. Искам гъст сос. И пресен хляб!

– А преподобният отец? – запита саркастично Джослин.

– Преподобният отец – отвърна Ателстан спокойно – би искал купа гъста супа от праз, хляб и чаша вино, но водата да е повече от кларета.

Изчакаха Джослин да се отдалечи, крещейки към кухнята да им донесат поръчаното.

– Е, милорд коронер – попита Ателстан, – какво се е случило?

Кранстън описа накратко мрачните събития от началото на деня.

– Бях и в кметството – завърши той печално. – Кметът ясно ми даде да разбера колко ще бъде недоволен негова светлост херцогът на Ланкастър, регентът, от липсата на напредък. Очевидно Адам Хорн е бил негов приближен.

– Какво му отговори?

– Казах му, че пет пари не давам и правя каквото мога.

– Предполагам – каза доминиканецът, – че кметът е приел този красноречив отговор.

Кранстън се облегна на стената.

– Скарахме се, но аз съм достатъчно разумен, за да знам кога да спра. Обясних, че сме търсили Хорн, но не сме успели да го намерим – той погледна Ателстан, на лицето му се бе изписало самосъжаление. – Трябва да разреша въпроса с лейди Мод – прошепна. – Това ме побърква.

Ателстан изчака, докато прислужницата им поднесе чашите с вино.

– Сър Джон, нека разгледаме събитията от самото начало – доминиканецът вдигна ръка. – Не, важно е. Извини ме, но за момента трябва да отложим въпроса с лейди Мод.

Кранстън кимна навъсено.

– Сър Ралф Уитън – започна Ателстан – получил предупреждение, че ще умре заради ужасното злодеяние, което извършил преди години в Светите земи. Знам – тихо продължи той, – че сър Ралф е бил виновен. Затова на последните страници на часослова си е надраскал молитвите към свети Юлиан хоспиталиера¹⁹.

– Кой е бил той?

– Рицар, който извършил ужасни убийства и цял живот търсел опрощение на греха си. Както и да е – продължи Ателстан, – сър Ралф се мести от покоите си в уж сигурната кула в северния бастион. Уплашен е и отказва да вземе дори слугата си мавър Растани. Пие много вечерта преди смъртта си и се прибира в спалнята си. Какво е станало после? – попита доминиканецът, опитвайки се да откъсне Кранстън от собствените му мрачни мисли.

Коронерът сръбна шумно от чашата си.

– Скъпи свещенослужителю, според всички доказателства, които имаме, сър Ралф си легнал, заключил вратата и взел ключа. Пазачите заключили вратата към коридора, който в другия си край е зазидан. Войниците са били на пост цяла нощ във входа на северния бастион. И двамата са доверени хора, а ключовете за коридора и стаята на сър Ралф висели на кука до тях. Установихме със сигурност, че нито един от пазачите не е напускал поста си, нито са чули или видели нещо необичайно.

– А сега – убийството – подкани го Ателстан.

– Младият Джефри – продължи Кранстън, – към когото сър Ралф очевидно бил силно привързан, идва рано на другата сутрин. Пазачите го претърсват за оръжие и отключват вратата към коридора. После я заключват, очевидно по заповед на сър Ралф, и Джефри отива да го събуди. Пазачите го чуват да чука и да вика, но после нашият млад герой се завръща. Обяснява, че не може да събуди сър Ралф и се кани да се върне и да отключи стаята на Уитън, но размисля и отива да доведе помощника Колбрук. Двамата се връщат до стаята на сър Ралф и я отключват: стаята е недокосната, но Уитън лежи в леглото с прерязано гърло, трупът е леденостуден, а прозорците – широко отворени. И тук, драги Ателстан, започва нашият проблем.