Допустим риск

Сгърбена под студения дъжд, тя се извърна бавно към непрогледната нощ. Потрепери от страх и студ — не можеше да се начуди как е допуснала да се окаже в такова нелепо положение. Беше по пижама и халат, бе оставила вратата да се затвори пред лицето и и сега стоеше в дъждовната нощ, гушнала в едната ръка дърпащата се котка, а в другата стиснала фенерчето, което не и вършеше никаква работа. А някъде от храсталака я дебнеше незнайна нощна твар.

Котката продължаваше да се дърпа, та господарката и да я пусне на земята, по едно време започна и да мяука. Ким успя криво-ляво да я накара да млъкне. Отдалечи се малко от къщата и огледа прозорците по фасадата, но всички бяха затворени и заключени. Младата жена се извърна и погледна към лабораторията, но и там не светеше. Извърна очи към замъка. Той беше по-далеч, ала Ким знаеше, че поне вратите на крилата не са заключени.

В този момент чу как някакво огромно същество тътри крака по чакъла вдясно от къщата. Осъзна, че и миг не бива да стои повече тук, и хукна в обратната посока, вляво от къщата, за да се отдалечи от приближаващата мечка или онова, което бе ровило из двора.

Натисна отчаяна дръжката на кухненската врата. Но и тя беше заключена — Ким се бе погрижила за това. Удари я няколко пъти с рамо, ала вратата не поддаде. Котката се размяука.

Младата жена се обърна с гръб към къщата и съгледа бараката. Притисна животинчето още по-силно до гърдите си и стиснала фенерчето така, сякаш държи бухалка, хукна колкото и крака държат натам. Свали резето, с което беше подпряна вратата, отвори я и се шмугна в мрака вътре.

Затвори плътно подире си. Точно вдясно от нея имаше малко прозорче, от което се виждаше част от двора зад къщата. Единствената мъждива светлина идваше откъм прозореца на спалнята.

Вперила очи към двора, Ким видя, че откъм същата посока, от която бе дошла и тя, се задава сгърбен силует. Беше не звяр, а човек, но се държеше твърде странно. Младата жена забеляза как човекът спира и точно като звяр души въздуха. За неин ужас се извърна към нея и сякаш се вторачи в бараката. В мрака не се виждаше нищо повече от очертанията на тялото му.

Вцепенена от страх, Ким забеляза как човекът тръгва към нея с бавна тромава походка, като продължи да души въздуха, все едно се движеше по следа. Когато от бараката го деляха някакви си три-четири метра, Ким се дръпна още по-навътре и се долепи до инструментите и велосипедите.

Вече чуваше и стъпките по чакъла. Приближиха се, после спряха. Настана мъчителна тишина. Ким затаи дъх.

Изведнъж вратата изскърца и се отвори с трясък. Съвсем обезумяла от ужас, Ким се разпищя. Котката измяука и се отскубна от ръцете и. Човекът също изкрещя.

Младата жена стисна фенерчето с две ръце и го насочи право към лицето на мъжа. Той се закри с длани от внезапно блесналата ослепителна светлина. Стъписана, Ким видя с облекчение, че пред нея стои Едуард.

— Слава Богу! — пророни тя и наклони надолу фенерчето.

Измъкна се иззад укритието си от велосипеди, косачки и стари кофи за боклук, изтича от бараката и обви ръце около Едуард. Лъчът на електрическото фенерче заигра напосоки сред дърветата. Едуард продължи да стои като вцепенен. Погледна я с невиждащ поглед.

— Боже мой, не мога да ти опиша колко се радвам, че виждам лицето ти! — възкликна Ким и се взря в тъмните му очни ябълки. — Никога през живота си не съм изпитвала такъв страх.

Той не промълви нищо.

— Едуард! — повика го младата жена уплашено и извърна глава, за да го вижда по-добре. — Какво ти е?

Мъжът въздъхна шумно.

— Добре съм — отвърна накрая. Беше ядосан. — Но не благодарение на теб! Какво, по дяволите, търсиш посред нощ в бараката? И си само по пижама. Изкара ми ангелите.

Ким започна да се извинява, като пелтечеше, осъзнала колко го е уплашила. Обясни му какво се е случило. След като млъкна, видя, че Едуард се усмихва.

— Няма нищо смешно — укори го тя, но също се усмихна, почувствала се в безопасност.

— Не мога да повярвам, че си изложила на опасност живота си заради някаква пиклива проскубана котка — рече Едуард. — Хайде, ела! Да не стоим повече под този дъжд.

Ким се върна под навеса и потърси с фенерчето котката. Тя се бе спотаила в най-далечния ъгъл, зад няколко лопати и гребла. Ким я примами и я гушна. После се прибра с Едуард в къщата.

— Премръзнала съм — каза му тя. — Един билков чай няма да ми дойде зле. Ти искаш ли?

— Ще поседя малко с теб — кимна Едуард.

Докато Ким чакаше водата да кипне, той и изложи своята версия за случилото се.