Допустим риск

— Смятах да работя цяла нощ. Но към един и половина се примирих, че няма да стане. Толкова съм свикнал да заспивам към един, че очите ми направо се затваряха. Пак добре, че се добрах от лабораторията до къщата, без да се просна на тревата. Щом влязох в антрето, се сетих, че съм носел найлонов плик с остатъците от пица, които трябваше да хвърля в нашата кофа. Върнах се да го взема и да го сложа при боклука. Сигурно тогава съм оставил вратата отворена — а не биваше да го правя ако не за друго, то поне заради комарите. Но както и да е, така и не успях да махна капаците на кофите — колкото повече се мъчех, толкова повече се вбесявах. Дори ги ударих един-два пъти.

— Нови са — вметна Ким.

— Дано имат упътване — ухили се Едуард.

— На светло не е чак толкова трудно.

— Накрая вдигнах ръце и се отказах — продължи Едуард. — Когато се върнах при входната врата на къщата, видях, че е затворена. Стори ми се, че надушвам парфюма ти. Откакто вземам „Ултра“, обонянието ми се е подобрило значително. Последвах миризмата и така се озовах при бараката. Ким си наля чаша топъл билков чай.

— Сигурен ли си, че не искаш? — попита пак тя.

— Не мога да гледам. Трудно ми е дори да седя тук — извини се Едуард. — Трябва веднага да си лягам. Имам чувството, че тялото ми тежи пет тона, а клепачите ми са от олово.

Изправи се от стола и се олюля. Ким се пресегна и му помогна да се закрепи.

— Няма ми нищо — успокои я Едуард. — Но съм капнал от умора. Едвам се държа на крака.

Ким го чу как тътри нозе нагоре по стълбите. Прибра чая и меда, взе чашата и също се качи горе. Надзърна в стаята на Едуард. Беше заспал облечен.

Младата жена влезе в стаята, съблече с доста мъки панталоните и ризата му и го зави. Угаси лампата. Дори му завидя за лекотата, с която — за разлика от нея — заспива.

НЕДЕЛЯ, 2 ОКТОМВРИ 1994 ГОДИНА

Още не се беше съмнало, всичко бе обвито в предизгревен здрач, когато Едуард и другите учени се срещнаха по средата на пътя между къщата и замъка и тръгнаха мълком през росната морава към лабораторията. Всички бяха в мрачно настроение. Влязоха в помещението и си наляха кафе. Едуард беше много по-кисел от другите, а когато преди половин час се бе събудил, направо не можеше да си намери място от изумление и гняв. Беше станал колкото да види на пода в стаята пилешки кости, сякаш извадени от нечий боклук. По тях личеше полепнала утайка от кафе. После забеляза, че ноктите му се чернеят, все едно е ровил в кал. В банята се погледна в огледалото и видя, че лицето и бельото му също са мръсни. Всички отидоха с чашите кафе в онази част на лабораторията, където обикновено провеждаха своите заседания. Пръв заговори Франсоа.

— Уж намалихме близо два пъти дозата „Ултра“, а нощес пак съм излизал навън — каза той свъсен. — Сутринта се събудих ужасно мръсен. Все едно съм лазил в калта. Наложи се дори да си пера чаршафите. Погледнете ми ръцете! — Протегна длани, целите в драскотини и рани. — А пижамата ми беше толкова мърлява, че направо я изхвърлих.

— И аз съм се разхождал през нощта — оплака се и Курт.

— Аз също — присъедини се към тях Дейвид.

— А възможно ли е да сме излизали от имението? — попита Франсоа.

— Няма как да разберем — отвърна Дейвид. — Само това оставаше — и да излизаме! Ами ако имаме пръст в смъртта на онзи скитник? Помислете си само!

— Я не говори така! — скастри го Глория настръхнала. — И дума не може да става за такова нещо.

— Не е изключено да се натъкнем на някой полицай или местен жител — продължи Франсоа. — Ако, както твърди Ким, хората тук наистина се готвят да дадат отпор на звяра, току-виж ни нападнал някой, ако излезем извън оградата на имението. Както са наострени всички…

— Да, това е проблем — съгласи се Дейвид. — Няма начин да разберем как ще реагираме.

— Щом се подчиняваме на рептилния си мозък, можем да се досетим какво ще направим — възрази Курт. — Ще следваме инстинкта си за самосъхранение. Ще се съпротивляваме със зъби и нокти. Дайте да не се залъгваме. Ще проявим насилие.

— Трябва да сложим край на всичко това — отсече Франсоа.

— Е, аз пък не съм излизала — намеси се и Елинор. — Значи се дължи на дозата.

— Съгласен съм — подкрепи я Едуард. — Ще намалим още веднъж дозата наполовина. Така ще вземаме дози, които възлизат най-много на една четвърт от първоначалната доза на Елинор.

— Опасявам се, че няма да е достатъчно — възрази Глория. Всички се извърнаха към нея. — Вчера не съм вземала от лекарството, а ето че съм се разхождала и тази нощ. Смятах да стоя будна, за да се уверя, че никой няма да излиза, но колкото и да се мъчех, пак съм заспала.

— Откакто вземам лекарството, и аз заспивам много бързо — добави и Курт. — Отдавах го на натоварването през деня. Но май все пак се дължи на лекарството.

Всички се съгласиха с него и добавиха, че сутрин, щом се събудят, имат чувството, че са спали много добре през нощта.

— Дори тази сутрин се чувствах много бодър — каза Франсоа. — Наистина е необяснимо при тези явни доказателства, че съм търчал под дъжда.