Допустим риск

Всички се умълчаха и се замислиха над думите на Глория, че дори след като е спряла лекарството, пак се е разхождала като сомнамбул. Накрая тишината бе нарушена от Франсоа.

— Всичките ни изследвания показват, че „Ултра“ се усвоява сравнително бързо, безспорно много по-бързо от прозака — отбеляза той. — От това, че Глория също се е разхождала през нощта, се вижда, че концентрацията на лекарството в продълговатия мозък все още е по-висока от прага, недопускащ това неприятно усложнение. Може би се налага да намалим още повече дозата и да вземаме една стотна от досегашното количество. — Франсоа вдигна отново ръце, така че да ги виждат всички. — Тези рани и драскотини ме плашат. Не искам и занапред да се излагам на опасност. Очевидно се разхождам нощем, без да съзнавам какво върша. Само това оставаше — някой поизнервен и припрян да ми тегли куршума или да ме прегази, понеже се държа като животно. А не ми се мисли какво пък би било, ако се нахвърля върху човек… Няма да вземам повече лекарството!

— Аз също — отсече и Дейвид.

— И аз — присъедини се и Курт.

— Добре де, така да бъде — каза с половин уста Едуард. — Прави сте. Ще бъде безотговорно, ако излагаме на опасност своя живот или живота на някой друг. Като студенти ни беше приятно да се държим като животни, но май сме вече твърде пораснали за подобни премеждия… Всички се засмяха на шегата му.

— Ще спрем да вземаме лекарството, пък след няколко дни ще му мислим отново — продължи благо-благо той. — Щом организмът ни се пречисти от него, ще обсъдим дали отново да не го вземаме, но в много по-малки дози.

— Няма да вземам лекарството, докато и при някое от опитните животни не установим същия сомнамбулизъм — бе категорична Глория.

— Трябва да го изучим до най малките подробности и чак тогава да го препоръчваме на хора.

— Уважаваме мнението ти — каза Едуард. — Както винаги съм подчертавал, вземаме лекарството напълно доброволно. Ще ви напомня и че първоначално смятах само аз да вземам „Ултра“.

— А какво да правим междувременно, за да сме сигурни, че не се излагаме на рискове? — поинтересува се Франсоа.

— Защо да не си направим електроенцефалограми, докато спим? — предложи Глория. — Бихме могли да се включим към компютър, който да ни буди, ако в нормалното ни състояние на сън настъпят отклонения.

— Блестяща идея! — одобри Едуард. — Ще се погрижа оборудването да бъде поръчано още в понеделник.

— А какво ще правим нощес? — попита Франсоа. Всички се замислиха.

— Да се надяваме, че всичко ще бъде наред — каза Едуард. — В края на краищата Глория е вземала втората като количество доза и понеже тежи по-малко, равнището на лекарството в кръвта и е било доста високо. Смятам да сравним кръвните си картини с нейната. Ако количеството „Ултра“ в кръвта ни е по-ниско от нейното, вероятно няма да имаме проблеми. И все пак при Курт рискът е по-голям.

— Хиляди благодарности — засмя се германецът. — Защо просто не ме тикнете в някоя от клетките с маймуните?

— Вярно, няма да е зле — усмихна се и Дейвид.

— А защо да не спим на смени? — предложи Франсоа. — Така ще се наглеждаме взаимно.

— Не е зле — подкрепи го Едуард. — Освен това, ако днес си направим кръвна картина, ще можем да сравним резултатите, в случай че нощес пак някой започне да се разхожда насън.

— Може пък да е за добро — отбеляза и Глория. — Ако спрем да вземаме лекарството, ще имаме прекрасната възможност да видим как то се отлага в кръвта и урината и да го сравним с психологическото въздействие. При маймуните не се наблюдаваха симптоми на абстиненция, но трябва да го потвърдим.

— Точно така, нека се възползваме от ситуацията — подкрепи я Едуард. — Междувременно обаче трябва да свършим огромна по обем работа. И едва ли е нужно да ви предупреждавам, че всичко, което си казахме, трябва да се пази в най-строга тайна, за да установим в какво точно се състои проблемът и да го отстраним.

Ким погледна часовника и примига. Не можеше да повярва на очите си. Наближаваше десет часът. Не се беше успивала така от колежа.

Седна на края на леглото и внезапно се сети какъв страх е брала в бараката. Наистина се бе уплашила до смърт. След случката беше толкова превъзбудена, че пак не бе успяла да заспи. Беше се мятала в леглото близо два часа и накрая се бе видяла принудена да вземе още едно хапче ксанакс. Най-сетне се бе поуспокоила, после обаче пак я втресе — беше си спомнила за писмото на Томас Гудман, в което той разказваше как безспорно под въздействието на отровната гъбична плесен Елизабет е избягала именно в тази барака, служила навремето за обор. Какво страховито съвпадение!