Допустим риск

Кевин сви рамене в пълно недоумение и с физиономия, която красноречиво говореше: „ненормален, какво да го правиш“. Отведе го в лабораторията и го попита какво му е необходимо за самоубийството. Едуард ухилен отговори, че ще се задоволи с прости средства — хаванче с чукало, дестилирана вода, слаба киселина, с която да получи утайка от алкалоида, филтърна хартия, еднолитрова стъкленица и милилитрова пипетка.

— Това е лудост — заповтаря Кевин, докато пренасяше нещата. — Боже мой, човече, ти не си в ред.

Едуард запретна ръкави: счука няколко склеротии, заля ги с дестилирана вода, после и със слабата киселина и получи малко количество бяло вещество, от което с филтърната хартия отдели няколко зрънца. Кевин го наблюдаваше невярващ и напълно смаян.

— Само не ми казвай, че смяташ да погълнеш това — рече той с нарастваща паника в гласа.

— Стига си опявал, де — прекъсна го раздразнено Едуард. — Не съм глупак.

— Бях на път да се хвана.

— Слушай, просто ме интересува има ли халюциногенно въздействие. Ако тази чудесия действа като халюциноген, ще е достатъчно и минимално количество. Ще погълна по-малко от микрограм.

Вдигна с шпатулата мъничко от утайката и го разбърка с литър дестилирана вода, сетне го разтръска с все сила.

— Можем да си играем половин година и пак да не разберем дали причинява халюцинации. Накрая отново ще опрем до човешки мозък. А моят и сега е на разположение. Когато става въпрос за науката — с комичен патос завърши Едуард, — действам без да се колебая!

— Ами ако получиш бъбречно отравяне? — опита се да го отрезви скептичният Кевин.

Едуард направи отчаяна физиономия.

— С такава доза?! Изключено. Освен това тук има какви ли не други вещества, концентрацията е още по-ниска. — Помоли Кевин да му подаде милилитровата пипетка. — Сигурен ли си, че не искаш да опиташ и ти? — подкани го шеговито той. — Току-виж си се разминал с вълнуващо научно преживяване — засмя се Едуард и напълни тъничката пипетка.

— Не, благодаря. Без мен! — отвърна приятелят му. — Разбрали сме се с моите бъбреци да не си погаждаме номера и да не злоупотребяваме взаимно с доверието си.

— За твое здраве! — възкликна Едуард, после вдигна пипетката и капна мъничко от разтвора върху езика си. Отпи вода и я глътна.

— Е? — подкани притеснено Кевин, след като известно време мълчаха.

— Нагарча, съвсем леко — отвърна Едуард. Отвори и затвори няколко пъти уста, за да засили вкуса.

— Нещо друго?

— Леко ми се мае главата — поясни Едуард.

— Е, маеше ти се още, когато дойде и се развихри — подсмихна се Кевин.

— Дума да няма, този малък научен опит протича без съответния контрол — засмя се и Едуард. — Всичко, което усещам, може и да е плод на самовнушение.

— Защо ли се хващам на номерата ти! — затюхка се пак другият учен. — Настоявам още днес да си направиш изследване на кръвта и урината.

— Майко мила! — извика Едуард. — Става ми нещо.

— Божичко! — възкликна Кевин. — Какво?

— Пред очите ми нахлуват цветове, въртят се като амеби. Прилича на калейдоскоп.

— Сега вече загазихме! — изпъшка Кевин пребледнял и се взря в лицето му. Беше изкривено, погледът му блуждаеше, сякаш е изпаднал в транс.

— Чувам и звуци като от синтезатор. И устата ми е малко пресъхнала. А, ето още нещо — усещам парестезия по ръцете, сякаш ме хапят или ми извиват китките. Господи!

— Да повикам ли някого? — притесни се Кевин.

За негова изненада Едуард се пресегна и го сграбчи с все сила над лакътя.

— Струва ми се, че лабораторията се движи — промълви той и примигна. — Задушавам се.

— Ще ида да повикам някого да помогне! — съвсем се паникьоса колегата му и понечи да хукне към вратата. И неговото сърце биеше като обезумяло, той стрелна с очи телефонния апарат, ала Едуард го стисна още по-силно.

— Всичко е наред — увери го той. — Цветовете започнаха да се стопяват. Минава ми.

Затвори очи и продължи да седи като вцепенен. Още държеше Кевин за ръката. Накрая отвори очи и въздъхна.

— Това е! — рече той.

Едва тогава си даде сметка, че стиска приятеля си над лакътя. Пусна го, пое си дълбоко въздух и си оправи сакото.

— Вече разполагаме с отговора. Не ме гледай така, знам какво говоря.

— Ти съвсем си превъртял! — тросна се Кевин. — Хвърли ме в ужас с тия твои номера. Вече се канех да викам линейка.

— Успокой се — прекъсна го Едуард. — Не беше чак толкова страшно. Защо изобщо го правиш на въпрос — изпаднах за някакви си шейсет секунди в транс, чудо голямо. Кевин посочи часовника.

— Какви шейсет секунди! — възкликна той. — По-скоро са двайсет минути.

Едуард също погледна циферблата.

— Странна работа! — промърмори той. — Изгубил съм представа за времето.

— Инак добре ли си? — поинтересува се Кевин.

— Добре, наистина — увери го Едуард. — Всъщност повече от добре. Чувствам се… — Подвоуми се, опитвайки се да изрази с думи своите усещания. — Чувствам се зареден със сили, сякаш съм си починал. Имам чувството, че виждам по-ясно нещата, че сетивата ми са изострени. Обзело ме е и нещо като еуфория, но това може би се дължи на положителния резултат: току-що ние се убедихме, че новите гъбички произвеждат вещество, което предизвиква халюцинации.