Допустим риск

— Хайде да не употребяваме толкова свободно местоимението „ние“ — отбеляза Кевин. Ти се убеди, мен не ме включвай. Отказвам да имам нещо общо с тази лудост.

— Дали алкалоидите са същите, както в Glaviceps? — попита Едуард. — Както гледам, кръвообращението в крайниците ми не е нарушено ни най-малко, както става при въздействието на моравото рогче.

— Поне ми обещай, че днес следобед ще си направиш изследвания на урината и кръвта — настоя колегата му. — На теб може и да ти е все едно, но аз се безпокоя.

— Добре де, ще си направя изследвания, ако така ще заспиш по-спокоен довечера — склони Едуард. — Междувременно ми дай малко от тези склеротии. Възможно ли е?

— Възможно е — вече установих в каква среда виреят гъбичките, но не мога да ти обещая големи количества. Не винаги е лесно да получиш гъбичките плесени, които ги произвеждат.

— Е, поне опитай — настоя Едуард. — Кой знае, нищо чудно да напишем някоя сензационна статия.

Вдъхновен от резултатите, Едуард забърза да вземе автобуса за Медицинския факултет. Изгаряше от нетърпение да разкаже на Ким, че предположенията му за отровата, която е в дъното на лова на вещици в Салем, напълно са се оправдали.

Колкото и да се вълнуваше за ремонта в имението, Ким не устоя на любопитството да разбере защо я е търсил баща и. Знаеше, че още е твърде рано и той не е тръгнал към офиса си в Бостън, затова свърна към Марбълхед. Влезе в къщата и се запъти право към кухнята. Както и бе очаквала, завари баща си пред чашата кафе и купчината сутрешни вестници. Беше едър като канара мъж, който, ако се вярва на хората, навремето в Харвардския университет бил голям спортист. Месестото му лице беше увенчано с прилична на грива коса, преди години точно толкова черна и лъскава, както сега косата на Ким. С времето беше побеляла и сега му придаваше вид на остаряващ светски лъв.

— Добро утро, Кими — поздрави той, без да вдига очи от вестника.

Младата жена си наля кафе от машинката за еспресо, сипа си и мляко и се запита откъде да започне.

— Колата върви ли? — поинтересува се баща и и шумно обърна страницата на вестника. — Дано редовно я караш на сервиз, както те посъветвах.

Ким не отговори. Беше свикнала баща и да се държи с нея така, сякаш е малко момиченце, макар че не и беше особено приятно. Той вечно я напътстваше как да си подредяла живота. С течение на годините все повече се убеждаваше, че не баща и е човекът, който трябва да дава съвети — не бе преуспял особено в собствения си живот, пък и в брака.

— Разбрах, че снощи си ме търсил в апартамента — подхвана младата жена.

Седна при еркерния прозорец с изглед към океана. Джон остави вестника.

— Да, търсих те — потвърди той. — Майка ти ми спомена, че ни в клин, ни в ръкав си взела да подпитваш за Елизабет Стюарт. Изненадах се. Звъннах ти, за да те питам защо разстройваш така майка си.

— Не я разстройвам — възрази Ким. — Просто исках да разбера най-важното за Елизабет. Например дали наистина е била обесена като вещица, или това е само слух.

— Наистина е била обесена — потвърди баща и. — Мога да те уверя. Ще те уверя и че семейството е направило всичко възможно случаят да се потули. При тези обстоятелства според мен е най-добре да не чоплиш старата рана.

— Но каква е тази потайност след цели триста години! — възмути се младата жена. — Няма логика.

— Няма значение дали за теб има логика! — тросна се баща и. — Докога трябва да ти обяснявам елементарни неща? Явно е — в очите на хората няма как да изглеждаме достойно с родственица, окачена на въжето наедно с разбойниците и убийците. Това е било унижение и тогава, унижение е и днес!

— Нима те е срам? Нима го възприемаш като унижение, татко? — смая се Ким.

— Е, без да изпадам в крайности… — призна си баща и. — Но майка ти наистина се притеснява, така че не се забавлявай с тези неща. Животът и и бездруго не е лек, защо да я обременяваме излишно?

Ким се сдържа и не каза нищо — при тези обстоятелства и беше трудно да укорява баща си. Все пак си призна, че Елизабет не само я интересува, но и е и симпатична.

— Какво толкова и е симпатичното? — сопна се раздразнено баща и.

— Намерих портрета и във винарската изба на дядо — поясни младата жена. — Така разбрах, че тя наистина е съществувала. Очите и дори са били със същия цвят като моите. После си спомних какво я е сполетяло. Едва ли е заслужавала да я обесят. Как човек да не и съчувства!

— Знам за картината — рече баща и. — Какво обаче си търсила ти във винарската изба?

— Нищо особено — вдигна рамене дъщерята. — Просто разглеждах. Наистина много странно съвпадение, че намерих портрета на Елизабет — напоследък ми попаднаха някои книги за лова на вещици в Салем. И онова, което научих, само засили симпатиите и състраданието ми. Много скоро след съдебните процеси срещу жените почти всички се разкайват. Дори в ония години е било ясно, че са били убити невинни хора.

— Не всички са били невинни — възрази баща и.

— И мама подметна нещо от този род — каза Ким. — Какво е направила Елизабет, та намекваш, че не е била невинна?