Допустим риск

Според Ким най-смешно в цялата история бе възхищението на баща и, задето се справя така добре с превръщането на старата конюшня в лаборатория. Дъщерята не се издаде, че няма пръст в това начинание и идеята за реконструкцията не е нейна.

Отидеше ли в имението, Ким не пропускаше да се отбие в замъка — отделяше по някой час да преглежда старателно, лист по лист, прашните архиви и книги. Ала непрекъснато удряше на камък. Макар и насърчена от трите писма, които бе открила, близо двайсет и шестте часа, които посвети след това на архива, не се увенчаха с нищо съществено. Затова младата жена реши да тръгне по следата, на която се бе натъкнала, и събрала смелост да се отбие в Харвардския университет, занесе в Бостън писмото на Инкрийс Мадър.

На 12 август след работа отиде на ъгъла на Чарлс и Кеймбридж Стрийт и се изкачи по стълбите за метрото. След изживяването в сградата на щатския законодателен орган, начинание, за което вече знаеше, че е било съвсем безпредметно, понеже Роналд изобщо не бе писал молба до губернатора, Ким не вярваше, че ще открие и в „Харвард“ нещичко за доказателството срещу Елизабет. Не само мислеше, че е почти изключено университетът да съхранява още такива материали, но и очакваше да я сметнат за ненормална. Кой друг освен някоя откачалка ще тръгне да търси предмет отпреди три века, за който дори не знае какво представлява!

Докато чакаше влака на метрото, Ким на няколко пъти бе на косъм да се откаже, после обаче си напомняше, че това е единствената следа, за която можеше да се хване. Ето защо се чувстваше длъжна да доведе нещата докрай, каквито и насмешки да и предстоеше да понесе.

След като излезе от метрото, се озова сред обичайната за Харвард Скуеър навалица и суматоха. Но щом прекоси авеню Масачузетс и навлезе в студентското градче, тътенът на профучаващите автомобили и шумотевицата на тълпите внезапно утихнаха. Докато вървеше по притихналите сенчести алеи, покрай обраслите с бръшлян сгради от червени тухли, младата жена се запита как ли е изглеждал университетът през XVII век, когато в него е следвал и Роналд Стюарт.

Реши да опита първо в университетската библиотека. Изкачи широките стъпала пред входа и мина между внушителните колони. Беше притеснена и непрекъснато си даваше кураж. На „Информация“ спомена някак между другото, че иска да разговаря с някого, който разбира от старинни предмети. Пратиха я в кабинета на Мери Къртланд.

Жената се оказа към четирийсетте — преливаше от енергия и бе облечена стилно, в тъмносин костюм и бяла шемизета, носеше и пъстър шал. Ким не си представяше така библиотекарките. Къртланд се водеше шефка на отдел „Редки книги и ръкописи“. За облекчение на Ким беше много мила и начаса предложи да и помогне с каквото може.

Тя извади писмото, подаде го на библиотекарката и обясни, че е потомка на получателя. Понечи да уточни какво иска, но Мери Къртланд я прекъсна.

— Извинявайте — изрече жената покъртена. — Та това е писмо на Инкрийс Мадър! — възкликна тя и прокара благоговейно пръсти по крайчеца на страницата.

— Тъкмо това ви обяснявах — усмихна се вече поуспокоена Ким.

— Чакайте да повикам Катрин Стърбърг — прекъсна я пак библиотекарката. Остави внимателно писмото върху плота на писалището и вдигна телефонната слушалка. Докато чакаше да я свържат, обясни, че Катрин е специалистка по XVII век и проявява особен интерес към Инкрийс Мадър. Не след дълго се появи и Катрин. Беше по-възрастна, беловласа жена с очила, закрепени на върха на носа и. Мери ги представи една на друга, сетне показа на колежката си писмото.

— Какво ще кажеш? — попита Мери по-възрастната жена, след като тя прочете писмото.

— Определено е оригинал — потвърди Катрин. — Личи си и от почерка, и от изказа. Невероятно! Споменават се и Уилям Братъл, и Джон Левърет. Но какво е това доказателство, за което се говори в него?

— Точно заради него съм тук — да питам вас — поясни Ким. — Опитах се да науча нещичко за своята прапрабаба Елизабет Стюарт, но ударих на камък. Надявах се вие в „Харвард“ да ми помогнете, понеже доказателството, каквото и да е било то, е оставено тук.

— Каква е връзката с лова на вещици? — поинтересува се Мери.

Ким обясни, че Елизабет е била обявена за вещица и е била изправена пред съда в Салем, а въпросното доказателство е било използвано за осъждането и.

— Втория път, когато говори за него, Мадър го описва като „наследството на Елизабет“ — изтъкна Мери.

— Странен израз. Навежда на мисълта, че става дума за нещо, което Елизабет или е изработила сама, или е получила с известно усилие, а може би — с пари.

Посетителката кимна. Сподели, че според нея е вероятно да става въпрос за книга или нещо написано, макар и да призна, че би могло да е всичко, свързвано по онова време с вещерството и окултното.

— Може да е и кукла — намеси се отново Мери.